Как да обичаме себе си? - част 2

В първата част на статията търсехме отговор на въпроса “Защо да обичаме себе си?”. Свързахме го с настоящето и как обичта към себе си, удовлетворяването на собствените ни желания, ще ни направи по-щастливи сега, което ще ни гарантира и така мечтаното по-добро бъдеще.

Оказва се, обаче, че отговаряйки си на въпроса “Защо ?”, следва и въпросът - “Как ?”.

Обичта към  друг човек, може да бъде чувство, изпълнено с вълнения, размисли, благодарност и още много. Показваме обичта си към близки и любими хора по най-различни начини. Изпитваме необходимост от това да я изразим. Но замисляме ли се дали обичаме себе си? Как се отблагодаряваме на себе си, за това, което правим всеки ден? Как изразяваме обичта си към нас самите? И правим ли го изобщо?

Когато някой прави нещо за нас, ние му благодарим. Обичаме се един друг, заради  постъпките ни, грижата, която проявяваме. Нe трябва ли да правим същото и за самите себе си? Разбира се, че да. Не трябва ли тогава да покажем на Аз- а си, че го обичаме?

Помислете как показвате на другите, че ги обичате? Казвате им го с думи...прегръщате се, купувате подаръци, познавате мечтите им и за вас е удоволствие да ги направите реалност...Обичам, когато любимите хора ме гледат с усмивка, това ме прави щастлива, още повече, когато усмивката е провокирана от мое действие. Гледам ли себе си с усмивка?

Прекрасно е да бъдем обградени с хора, които да ни направят щастливи. Но е още по-прекрасно, когато и сами си правим мечтаните подаръци. Защо да не си подаря усмивка в огледалото сутрин? Защо да не се разходя в парка, когато се чувствам напрегната? Трябва ли да чакам някой да ми каже нещо хубаво, за да се почувствам по-добре? Не е задължително. Когато правя нещо сама за себе си, се чувствам щастлива, поради няколко причини - първо - заради конкретното нещо, което съм поискала и съм направила и второ - заради факта, че съм си обърнала вниманието, от което съм имала нужда. Показала съм си, че съм си важна, обичам се, грижа се за себе си.

Всъщност много от нещата, които биха ни направили щастливи, зависят само от нас. Например - как изглеждам - зависи от мен (е, и от това, което природата ми е дала, за което трябва да се грижа сама и мога да подобрявам, както намеря за добре.). Дали тялото ми е във формата, която искам - аз решавам дали ще спортувам, как ще се храня, обличам и т.н.

Освен визуално, ние сме отговорни за духовната ни страна, познанията, уменията, които искаме да развием.

Също така сме способни да се грижим и за психичното си здраве - ние сме тези, които ще решим кога имаме нужда просто от разходка в планината, от хубава книга, музика или от подкрепа от специалист. За последното, все още много хора не търсят специалист (консултант, терапевт) заради това “какво ще кажат хората”, т.е. от срам. Тези предразсъдъци, за съжаление, още съществуват у нас. Темата не е кратка, но основното важно тук е, че не правим това за друг, а за себе си. И не на последно място - срещата със специалиста е конфиденциална и единствено ние можем да решим дали друг, освен аз и моят терапевт, ще знае за това.

Всички тези решения са свързани и с други хора, но най-много със самите нас. Човекът, с който най-много трябва да се съобразим, сме ние, защото знаем най-добре от какво имаме нужда и какво ни прави щастливи. Да си обръщаме внимание сами на себе си, не е толкова трудно, а е много важно. Не отнема повече време от това, което отделяте за щастието на близките и приятелите си. И не, не е егоистично. Прекрасно е!

Когато котката те игнорира...

1. Психоза - да си говориш с котката.
2. Параноя - внимаваш какво говориш пред котката.
3. Шизофрения - котката да ти говори.
4. Депресия - котката да те игнорира.

Защо мислим така "по принцип" и какво казват хората?

В продължение на статията за важността от познаването на историята на собственото ни семейство, бих искала да се замислим за нещата "по принцип" или тези, за които "така казват хората". Това са нещата, които познаваме много добре, които за нас са причинно-следствени, които всеки знае, всеки прави или "то по принцип е така".
Случвало ли ви се е да ви попитат защо мислите за нещо по определен начин и вие сякаш автоматично да отговорите - "ами то по принцип е така" или "така казват хората, нали знаеш". Да, но това не е истинско обяснение или довод да имате определени разсъждения и причина да давате твърдения, които реално не можете да защитите. Това усещане за някои неща, че по принцип са такива, каквито са и са неоспорими, е дело на собствените ни възприятия за света и това кое е правилно, кое грешно, кое добро и кое лошо. Това са ценности, които формираме в семейството си. Това, което виждаме и съпреживяваме, докато растем, се превръща в нашето разбиране за това, как трябва да се случват нещата и какви трябва да бъдат хората. За това сме различни, за това харесваме едни хора, а други усещаме твърде далечни от нас и дори можем да обвиним, че не разбират нищо, не знаят как се прави еди кое си и т.н. Всъщност за повечето неща от живота няма правилно и грешно, има въпрос на гледна точка и възприятие за правилно и грешно. Когато имаме проблем е важно да помислим защо дадената ситуация е проблем за нас? Едва ли сме единствените, които са изправени пред определените обстоятелства, но за някой друг, те може да не са никакво препятствие.
Да дадем пример за това колко сме различни и как напълно противоположни възприятия могат да се оценят като правилни, в различни семейства. В едно средностатистическо българско семейство е прието родителите да подпомагат децата си горе-долу цял живот. Да, това за някои "деца" в даден момент, може би е досадно, но го приемаме като нормално. Родителите изпитват необходимост от това, дори често те пренебрегват своя комфорт, заради този на децата си и дори можем да кажем, че смисълът на живота им е в децата им. Това ни звучи хубаво, нали си е наше...
А сега, да видим как е в едно средностатистическо американско семейство - децата живеят с родителите си до 18-годишна възраст, след което те трябва да се отделят, да започнат работа, да плащат наем, да бъдат напълно самостоятелни. Ние бихме нарекли тези родители студени. Бихме съжалили тези деца. Голяма част от нас не знаят как тези "деца" се оправят. Или бихме си дали рационално обяснение- е, да, но там те са обезпечени финансово. Възможно е, но грижата на българските родители към отдавна порасналите им деца, рядко е само финансова.
Случвало ми се е да бъда в ситуация, в която съм била изключително изненадана от това, че родител предпочита да се погрижи за личния си комфорт, вместо за този на порасналото си дете. Тогава се запитах- защо това ми се струва толкова грешно и какво лошо намирам в това един човек, да предпочита да поглези себе си, пред детето си? Това е моето възприятие за правилно, но дали е така? В семейството отсреща, едва ли...там никой на никой не е длъжен и щом детето е достатъчно голямо да създава собствено семейство, значи може да поеме изцяло отговорност за себе си, живота си и комфорта си.
Друг пример е за мястото на жената в обществото. Разбирането за правата на жените са напълно противоположни в едно мюсюлманско семейство, спрямо християнското. Същото е и в разбирането за моногамията - у нас тя е ценност, но ако живеем в друго общество, където съществува харемът, изобщо няма да се замисляме, че това може да е ценност.

Поради тези различни възприятия за света, често младите двойки са изправени пред различни трудности в началото на съвместния си живот, при възпитанието на децата и т.н. Да се опитаме да сменим гледната точка или поне да я разширим, може да бъде изключително полезно умение, което да ни направи по-адаптивни, както и по-спокойни в ежедневието си и в съжителството си с половинката. Това разбира се, не бива да бъде в крайност и да граничи с потъпкване на собствените ценности и желания.

Различните гледни точки и разбирания за това какъв е светът, често могат да доведат до спорове и трудности, но пък и това е, което прави светът шарен, интересен и изпълнен с предизвикателства.