Сампо - поколението на отказващите се от ухажването, брака и децата

"Не искам да бъда част от семейство. Искам да бъда независима, да живея самостоятелно и да сбъдна мечтите си".

"Не планирам да имам деца, нито сега, нито в бъдеще. Не искам да изпитвам болката от раждането, освен това ще се провали и кариерата ми". 

Това са думи на 24-годишна корейка, която далеч не е единствената, която смята, че кариерата и семейството са взаимноизключващи се. Всъщност подобни мисли има едно цяло поколение, наречено Сампо. 

Хората от това поколение са се отказали от 3 неща - ухажването, брака и децата. 

Но защо цяло едно поколение се отказва от тези неща? Причините се оказват много. Една от тях е финансова - все по-големите разходи, безработицата, невъзможността да спестяват, както и да закупят собствено жилище. Младите хора и току-що завършилите не получават достатъчно заплащане, принудени са да работят извънредно без да получават заплащане за това, а фирмите от своя страна описват работата при тях като "полза от учене на работното място" или с други думи "трябва да сте наистина благодарни, че имате възможност да работите, за това стига сте хленчили!".

Защо се отказват от брака? 

Отново финансова пречка - да направиш сватба също се оказва твърде скъпо, непосилно за младите хора. Защо се отказват от това да имат деца? Финансова причина - общественото образование в Южна Корея е безплатно, но конкуретната среда е много висока, за това родителите са принудени да записват децата си на частни уроци, за да не изостават и да бъдат конкурентноспособни. 

Южна Корея е известна с дългите си работни дни и абсолютната отдаденост към професията. До преди година работната седмица там е била 68 часа, но от скоро е намалена на 52 часа (за сравнение у нас работната седмица е от 40 работни часа). 

Бременна корейка разказва как когато е съобщила на работодателя си, че очаква дете, той казал: "В момента, в който детето ти се роди, то ще стане най-важното нещо в живота ти и компанията ще остане на заден план. Ще можеш ли да продължиш да работиш?". Той няколко пъти ѝ е задал този въпрос, след което е започнал да я затрупва с допълнителна работа и напрежение, докато не се е наложило тя да постъпи в болница, заради опасност от преждевременно раждане. 

Изобщо жената в Южна Корея трябва да бъде много внимателна и да обмисли добре дали иска да зачене и ако го направи, да съобщи това на работодателя си максимално късно, за да избегне да бъде принудена да напусне. Тази иначе хубава новина, се оказва истинска заплаха както за кариерата, така и за психиката, на решилата да създаде поколение жена. 

При тези обстоятелства не е чудно, че раждаемостта в Южна Корея е значително занижена. Процентът на браковете днес е по-нисък от всякога - 5.5% на 1000 души, за сравнение с 1970г., когато са 9.2%. Деца без брак почти не се раждат.

Друга статистика, свързана с брака в Южна Корея, пък показва, че 34% от 1,446 жени избират съпруг според финансовата му стабилност и работа, 30% слагат като най-важно личността, а 9% външността.  Има много жени, които мислят, че е по-добре да си плащат наема сами, да си купуват каквото искат, да си вземат куче и просто да излизат на срещи с момчета.

Но не само финансовите грижи отблъскват корейките от брака. 

Друга причина, която те изтъкват е отношението към жената. На въпрос как се отнасят мъжете към жените там, отговорът на жените е "Като към роби". Насилието над жени в Южна Корея се оказва сериозен проблем в обществото им. Според данни около 80% от мъжете признават, че посягат на жените си. Освен това е изчислено, че мъжът прекарва средно по 45 минути на ден в грижа за децата си, в сравнение с 5 пъти повече време, което отделят жените. 

Жената е доказано дискриминирана на работното място - тя получава значително по-ниско заплащане от това на мъжа. Според жените това трябва да се промени и единственият начин, който те виждат, е като се отдадат повече на кариета си, отколкото на това да създават семейство и деца. Те предпочитат да бъдат сами и бездетни, докато не бъдат признати в професията си и не постигнат финансова независимост. 

Научавайки все повече за това поколение в Южна Корея, се замислям дали и у нас не се заформят подобни разбирания? Средната възраст за раждане на първо дете се вдига все повече. Броят на децата пък в едно семейство намалява. Все повече жени търсят кариерно развитие, убедени, че съдаването на семейство ще им попречи. Темата за домашното насилие също е централна в момента. Все повече мои познати работят извънредно, след работно време или изобщо нямат такова. Все повече работодатели изискват от служителите си те да бъдат напълно отдадени на работата си и ги карат да мислят, че да имат хоби или пък време за близки, е едва ли не престъпно. Все повече служители чувстват вина, ако не работят през уикенда или са предпочели да прекарат вечерта си с приятели, вместо да заработят още някой лев за своя работодател. А пък за заплащането...Немислимо и срамно е да поискаш достойно или допълнително такова. Работодателят прави достатъчно за теб, като ти дава още и още работа. 

И дори не достигаме до държавната политика - правата на бременната работеща жена, майчинството (броят на дните и заплащането), детските градини, образованието, реализацията на младите хора...

Все по-трудно изглежда създаването на семейство. До колко обаче сме неспособни и до колко всъщност нямаме желание за това? Икономическото развитие може ли да бъде истинска пречка за това да създадем интимни отношения и поколение? До колко семейният уют е изместен от материалното благополучие? Нуждата от близък човек, от получаване и даване на обич, са изместени от нуждата от професионално признание? Желанието да се създаде поколение, да се продължи рода, да се отгледа и възпита дете, са изместени от желанието за самостоятелно съществуване и чувството за самодостатъчност? И без демографските статистики - разбиранията за това кои са нравствените ценности на поколението Сампо и последователите му, са плашещи. Ще се умножи ли това поколение и как точно би могло това да се случи, предвид вярванията му, предстои да разберем. 

Източници:

https://www.theobserver-qiaa.org/the-sampo-generation-why-we-are-seeing-the-lowest-fertility-rate-of-all-time/?fbclid=IwAR2lrtaxoZMbgh35mYRl3OD9NV-_hDfx_hN-UXyRxFQzPmFiAgFNhE3ErWg

https://sofietokorea.com/2017/05/24/koreas-sampo-generation/?fbclid=IwAR06NuXRRpnR67ZHSyP5W48s8oQBNCjCVhtMvexQ_GqawUdAtImjXkyxQCc

http://k-phenomen.com/2017/05/24/la-generation-sampo-%EC%82%BC%ED%8F%AC%EC%84%B8%EB%8C%80/?fbclid=IwAR1NvGBKXXPKTxhIgnzFul4Oabpjhj1jFaAoEw8cgVYyc43WCwtCDtoRLQs

http://koreajoongangdaily.joins.com/news/article/article.aspx?aid=3017250

Как да запазим връзката/ брака си?

Законите на добрата връзка 

Дали има общовалидни правила за това как да запазим отношенията с любимия си човек такива, каквито искаме да бъдат? Някакви правила, като например: "Прави закуска на половинката поне 5 пъти месечно" и спазвайки ги, си гарантираме успешни и щастливи взаимоотношения завинаги? Виждам много двойки, които щяха да са щастливи, ако имат подобни правила и просто ги следват. Наистина, би било доста по-лесно... До момента не съм срещнала подобен списък със "закони", които да са били обект на дълги проучвания от група учени, подкрепени с множество доказателства, описани в дебела книга, която е част от задължителната литература за всеки човек. Ако съм пропуснала това, моля, свържете се с мен!

Причини за разпад на връзката

Не бих могла да направя списък  със закони за добра връзка и то с такава ефективност, каквато бихме искали, но от личния си опит и наблюденията на двойки, които имам, със сигурност знам за някои пречки да запазим щастието и отношенията си като цяло. Една от най-често срещаните причини за край на връзка, е липсата на комуникация. Не си представяйте двама души, които буквално си мълчат дни наред. Те могат да си говорят, но да не си казват нищо съществено. Защо това да е пречка? Пример: "Мисля, че не си щастлив напоследък, но няма да те питам, защото се страхувам, че причината може да съм аз." Или пък "Виждам, че нещо не е наред, но няма да повдигам тази тема, защото няма да е приятно и за двамата.". Някои партньори дори са с убеждението, че няма смисъл да обсъждат каквото и да било, защото "Връзката ще се оправи от само себе си".

Как мълчим?

Но защо патньорите мълчат? Някои започват разговори, но когато стигнат до най-същественото, променят темата, започват да се обвиняват един друг, отиват сърдито в друга стая или казват дежурното "Ако ти не се сещаш, няма смисъл да ти казвам". Ами не, не се сеща и да, има смисъл да кажеш! Не е нужно партньорът да знае какво мисли другият. Вероятността да продължите разговора, вместо да предприемете някоя от изброените реакции, и този разговор да не е приятен, е много голяма. Може би ще бъде болезнен и за двамата, но и може би ще има повече смисъл от това да продължите по старому и да сте изгубили време и емоции с половинчат и не водещ до нищо разговор.

Ефектът на  мълчанието?

Много двойки обаче, постъпват именно по изброените начини и след определен период от време, връзката се разпада. Партньорите се чувстват неразбрани и неразбрали. И това наистина е така. И няма как да е иначе, след като не са казали това, което истински са искали да кажат на половинката си или не са попитали това, което истински ги интересува. Хората, които са прекратили връзка с подобен вид мълчание, най-честно имат и различна гледна точка за това какъв точно е бил проблемът и какви са причините тази връзка да приключи. Това е така, защото всеки е недоволствал от нещо, но не го е изказал и само си е представял какво се случва в мислите на другия. Така е направил свой собствен сценарий, в който най-вероятно ще прочетем, че другият очевидно не прави нищо за половинката си, както и за това да запази връзката.  Така минава време, сценариите се развиват в главите на двамата герои и единственото, което ги свързва е финалът - край на връзката. 

Ефектът на непроведените разговори

Не винаги разговорът ще доведе до различно развитие, но липсата му със сигурност не дава шанс на положително такова. Разбира се, понякога и раздялата може да бъде най-доброто развитие за връзката. Но това обикновено е резултат от дълго премълчавани теми, което е довело до изчерпване и твърде обтегнати отношения, за които е късно да бъдат променени. И любовта сякаш никога не я е имало. Партньорите забравят причините, поради които са се обичали, забравят обожанието към другия и какво ги е задържало с определения човек до момента. Сякаш виждат съвсем различен човек и не могат да си обяснят как и кога се е случила тази промяна. А тя се е случила докато са си мълчали и затваряли очите, уж за да не наранят така обичания от тях любим/а.
Непроведените разговори могат да бъдат в основата на много последващи действия, които привидно стават причина за прекратяването на една връзка. Липса на интимност, отчуждаване, изневяра, паралелна връзка, различни зависимости, насилие и др. Често пъти до тези последствия се стига, именно защото има недоизказани неща. Защо някой ще търси чуждото внимание, ако получава достатъчно такова от любимия вкъщи? Да създадеш отношения извън дома, изисква време. Време, което вероятно не е по-малко от времето за един разговор.
Мълчанието води до монотонност. Връзката съществува, но отношенията сякаш замръзват. Партньорите не се чувстват удовлетворени и щастливи, и търсят разнообразие и емоции навън.
Ако помислят какво им липсва във връзката и го споделят с партньора, ще направят крачка към това да запазят връзката си. Подобен разговор, дори отчасти неприятен, ще изясни ситуацията и за двамата, което ще съживи отношенията и дори да не е веднага, вероятността да се върнат един към друг е много по-голяма, отколкото, ако директно потърсят щастието си навън.

Разговорите при семейния терапевт

Подобни разговори са трудни и дори нежелани. Именно те се водят в кабинета на семейния терапевт. Терапевтът провокира и подпомага партньорите да изкажат премълчаното, за да се случи промяната, от която имат нужда. Действията, които са случили извън връзката няма да са в центъра на разговора. Това, което се случва или не се случва между партньорите, всъщност е същината. И откриването на причините за действията навън, ще бъдат в основата на разговорите. Партньорите трябва да се обърнат отново един към друг, да направят опит да се сближат отново и да си припомнят причините, поради които са създали отношения, а оттам и да намерят действията, с които да ги запазят.



Да си припомним "Какво говори мълчанието на партньорите в двойката" 

И заживели...в брак!

Оженихме се, мина и меденият месец...седмица. И той беше страхотен. Романтично, обичливо, весело, усмихнато, различно. Прибрахме се, в нашия апартамент, същият от преди сватбата...има прах по рафтовете...кучето ни се радва и ние на него...Утре сме на работа, хладилникът е празен...

И така, сватбата минава, меденият месец също. И двете са незабравими, прекрасни изживявания...веднъж в живота, надявам се...:) И пак сме щастливи, и пак се обичаме. Повече ли от както сме женени? От преди 1 седмица ли? Хм...не мисля.
Какво става след сватбата всъщност, как продължава животът? Продължава така: всички питат каква е разликата? "И как е като женени?" и неизбежното "хайде, сега чакаме и други новини" с леко намигване, побутване, усмивка...и така, на всяко парти, всяко излизане, всяко гостуване, среща на улицата...и не че не е приятно да разказваш пак и пак, и пак...ама какво пък толкова да кажеш? Обичате ли се повече наистина? Има ли разлика в чувствата и отношението ви един към друг? Готови ли сте за "следващата стъпка"? Или ще останете вие двамата и кучето още...известно време...грешно ли е това?

Всъщност повечето въпроси следват след сватбата. След най-важния "Взимаш ли за твой/я съпруг/а...? Не, никак не е трудно да се отговори на този въпрос, в сравнение с всички следващи... Кое всъщност е различното. Да, различно е. Първи отговор.

Различно е, но не това между нас. Да, чувствам се по-близка със съпруга си сега, след като сме преживяли заедно тази приказка на сватбата, на медената почивка, еуфорията и всички положители емоции около организацията и изживяването им. Но не това е истински различното. Истинската разлика идва повече отвън, не отвътре, или иначе казано, от отношението на околните към нас, не толкова от нас към нас или погледът ни към света. Замислям се, кое кара хората да мислят, че след няколко часа разлика, т.е. след сватбата, ще обичам половинката си повече? Ще го виждам по-различно? Интересно е. Нали сватбата е голяма крачка, голямо решение, значи трябва да води до големи промени?! Може би. А може би не. Може би нищо не се променя. Винаги съм мислила, че след като двама души са стигнали до решението да се оженят, значи отношенията им са добри, хармонични, обичат се, уважават се и изобщо нищо не трябва да се променя. Тогава защо след сватбата трябва нещо да бъде различно? Трябва ли? Защо имаме това разбиране за брака - че променя нещо? Объркан свят...объркано мислене...объркани представи...Много хора дори ще кажат, че промяната може да не е положителна, дори, че бракът проваля отношенията. Толкова ли е голяма тежестта на този подпис, че да има силата да промени силни чувства и усещането за щастие с един човек? Думата брак сама по себе си звучи негативно. БРАК. Давам нещо за брак, то е старо, вече изхабено, не става за нищо, не ми трябва, мога и без него, грозно е, пречи ми. От немски brechen - чупя, нещо счупено...
Но от друга страна брак от старославянски - бера, взимам - оттам "взимам те за мой/я съпруг/а".

Истината е, че сватбата и бракът, като цяло, променят очакванията на околните към двойката, а и много вероятно на двойката по между им. Отдали се един на друг официално, те очакват като че ли повече дори от самите себе си. Сватбата променя, но не трябва да забравяме защо сме стигнали до нея и как сме се чувствали с човека до нас преди този прекрасен ден. Сега някак естествено идва и въпросът на околните за "следващата стъпка". Досадно, но разбираемо. С подписа удостоверяваме освен обичта си и намерението да създадем семейство. И не че няма семейство от двама души, не че не е хубаво...съпрузите обаче, трябва да знаят дали след като са се отдали един на друг, са готови да се отдадат на още някой? Сега ли е моментът? Колкото и да ни питат и настояват, побутват и намигат, това не бива да ускорява решението, защото околните "подсказвачи" няма да са с вас в родилното, нито ще може да им дадете "следващата си стъпка" в случай, че решите, че не сте готови за това...

Да живееш в брак в днешно време е противоречиво. Не е точно традиционно, но и не е точно модерно...Обществото сякаш е на такъв етап в разбиранията си, че няма ясна гледна точка за това дали трябва или не трябва, хубаво ли е или не, положително ли е или не, проваля или сплотява бракът? И това е най-хубавата част - имаме избора да решим какво е бракът за нас, без обществото и неговите разбирания да ни влияят, защото ще намерим колкото противници, толкова и подкрепящи брака. Аз избрах. Но дали промених? Времето ще покаже. Бракът ще си "каже". :)

А тази кола е бракувана...

Как разходката помага при депресия?

По-голяма част от хората в някакъв момент от живота си изпадат в депресивно състояние. То е следствие от различни психологически, биологични и външни фактори, и може да бъде с различна продължителност, както и различна дълбочина. Характеризира се с лошо настроение, нарушен сън, намаляване на работоспособността, мрачни мисли, нарушено хранене, липса на удоволствие и усещане за щастие.

В зависимост от нивото и продължителността на депресията, тя се лекува по различни начини, част от които - медикаментозно, психотерапевтично, в комбинация от двете.

Като част към горните методи при по-тежко състояние или като самостоятелно "лечение" при по-леко, или просто при "лошо настроение", се препоръчват разходките. Много хора не гледат сериозно на това предписание, но истината е, че разходката е изключително полезна при подобни състояние, както и физическата активност като цяло.

Психиатър от Илинойс, Лангенекер, вярва, че преповтарянето на негативни мисли, причинява депресия. Ние често имаме такива и когато ги преповтаряме изпадаме в т.нар. "дупка".
Активността и промяната, са фактори, които не ни позволяват да преповтаряме едно и също неопределен брой пъти. Разходката изисква минимално физическо усилие, а в същото време тя ни вади от рутината на ежедневието и води до позитивна промяна на обстановката около нас.

Когато се разхождаме мозъкът ни освобождава ендорфини или т.нар. хормон на щастието. :)  Ендорфините взаимодействат с рецепторите на мозъка и понижават чувството за тъга, апатия, негативизъм. Чрез ендорфините се справяме с болката и умората. Стресът се понижава и човек започва да се зарежда с приятни усещания, а оттам и с положителни мисли.

Разходката, физическата активност, води и до отделяне на по-големи количества допамин. Допаминът изостря и подобрява вниманието ни, прави ни по-целенасочени, мотивирани и ентусиазирани. Тези качества повишават самочувстието ни, както и ни правят по-работоспособни.

Когато разходката е сред природата, липсата на коли, тълпи от хора, високи сгради, различни шумове, ни помагат да се отпуснем, фокусираме, успокоим и презаредим. Чувстваме се спокойни, мислите ни не прескачат една през друга, можем да се "изключим" и просто да се наслаждаваме на заобикалящата ни среда. Да си подарим разходка, означава, че правим нещо за себе си, отделяме време и внимание на собствените си нужди.
Освен положителното влияние върху психологичното ни състояние, разходката допринася и за по-добра физическа форма. Това е още един плюс, както и причина за повече увереност и самочувствие.
Природата е място, което не очаква нищо от нас (освен да я пазим :)), не ни оценява, не ни сравнява и изобщо няма качества, които в ежедневието ни напрягат и водят до стресови състояния. Същевременно тя е красива, любопитна, разнообразна. Зарежда очите, телата и мислите ни с красота и позитивизъм, и не на последно място...входът е свободен!  ;)

За "ние" и "Аз". Губим ли себе си във връзката и как да поддържаме отношенията си "живи"?

Как прекарвате свободното си време с половинката? Важно ли е да разнообразявате дните си заедно? Важно ли е да го правите по отделно? Помните ли какви личности бяхте преди връзката си? А партньорът ви - той вижда ли същата личност у вас?

Много двойки, които имат дългогодишна връзка, в един момент с изненада установяват, че не са щастливи в отношенията си. Започват да търсят причина, но не я намират. Говорим за двойките, които на пръв поглед нямат явен конфликт, няма конкретна ситуация, която да тежи на тях и отношенията им... Въпреки очевидното безпроблемно ежедневие обаче, те не се чувстват удовлетворени и щастливи. Това недоволство започва да се пренася в работата, в отношенията с приятелите, докато стигне до дома им.
Често хората започват да търсят причина за начина, по който се чувстват, първо в професионалната си среда - сменят работата, мислят все повече за това как да променят позицията си там, отговорностите. Но новостите там не променят цялостната ситуация. Идва моментът, в който човек започва да се вглежда в отношенията си с партньора и да допуска, че може би причината да не се чувства добре, се корени именно там.

Това е ситуация, в която много двойки в дългогодишни отношения, разпознават себе си в определен момент от тяхната връзка. Това е момент, който може да доведе връзката до разпад, но може и да бъде преодолян. Това е момент, в който партньорите могат да си дадат сметка за това какво се случва и какво е довело до този момент. Чувството за неудовлетвореност често е и у двамата партньори, но понякога може да  бъде само у единия. И в двата случая то трябва да бъде споделено, изречено на глас.

Тези двойки обикновено изглеждат в синхрон. Околните смятат връзката им за идеална. Те са спокойни и близки. Как тогава е възможно хора в подобни отношения всъщност да не са удовлетворени? Да стигат до раздяла, за изненада на всички околни?!

Как да запазим връзката си и как да се чувстваме щастливи в нея? Този въпрос няма еднозначен отговор, разбира се. Както няма еднакви връзки. Всяка е със своите особености, спадове и върхове. Но да разгледаме една връзка, която няма открит конфликт, като например изневяра.
Отношенията между партньорите са хармонични. Какво може да доведе до гореописаната ситуация тогава? Как партньорите се грижат за тези отношения и за връзката? И тук идва отговорът - грижат се връзката да се поддържа или са я оставили да се грижи сама за себе си, т.е. тя е в застой. При дългогодишно партньорство вероятността ежедневието да завърти двойката така, че тя дълго време да стои в едни и същи отношения, дните да бъдат сходни, е почти 100% сигурна в даден момент. Застоят води до усещане за неудовлетвореност. Липсата на развитие, очакването нещо да се случи, без то да се случва, задушава партньорите, прави ги незаинтересовани един към друг, което неминуемо се отразява и на чувствата им.

Какво можем да направим в тази ситуация? Или как да не стигаме до нея?

От изключителна важност е разнообразието в една връзка. Често мислим, че живеейки с някой, ходейки всеки ден на работа, справяйки се с ежедневните ситуации, няма как да мислим за разнообразие. Струва ни се, че "нямаме време". Но какво всъщност означава разнообразие във връзката? Повечето хора си представят например почивки на екзотични места, скок с парашут, обиколка на света с балон :). Но не. Разнообразие може да се постигне със съвсем малки стъпки, като разходка в парка, отиване на музей, театър, кино, почивка за 1 ден в близост до града, в който живеем. Р,азнообразието е и в малките жестове, като - да подарим цвете на любимата без повод или раница с любимия отбор на любимия.
Тези жестове дават искра в отношенията. Повдигат усещането ни за щастие. Освен разнообразие, те са и знак на загриженост, за отношение към партньора -"с този жест аз ти показвам, че искам да те направя щастлив/а, искам да видя усмивката ти".

Друго нещо, което можем да направим, за да поддържаме връзката си "жива" е да подкрепяме партньора си в неговите интереси и стремежи за развитие и обратното - да не спираме да се стремим към личностно развитие, да не спираме да имаме собствени стремежи. Много хора забравят своите мечти и интереси, когато са във връзка. Да мислим, че когато сме обвързани трябва да гледаме на себе си, само като "ние",  значи да изгубим своя Аз. Обаче любимият не е ли влюбен именно в този наш Аз. Този Аз, който има своите стремежи и желания? Изгубвайки ги, забравяйки за тях, ние ги скриваме и за партньора си. Какво остава да вижда той в нас тогава? Някакво половинчато Аз, което не е това, за което той е изгарял, за което е бленувал и е искал да прекарва дните си с него.

Ако сме стигнали до моментът, в който сме осъзнали, че сме изгубили себе си, забравили сме собствените си мечти и неща, които ни правят щастливи, значи е дошъл моменът за промяна. Да се обърнем към себе си, от една страна звучи, като нещо, което по-скоро ще развали отношенията с партньора ни. Да започна да гледам повече собствените желания, не звучи като нещо, което ще помогне на отношенията с партньора ми...но ако оставим отношенията така "хармонични", едва ли нещо различно ще се случи. И тук идва моментът за парадокса -  понякога нещо трябва да се развали, за да се оправи...

Ако във връзката си бъдем Аз, продължим личното си развитие, гледаме на нас, като на "мен", а не "ние", запазваме както своята, така и личността на партньора си. Личностите, от които сме били привлечени в началото на връзката си. Личностите, които са били така интересни за нас. Да запазим интереса към себе си е това, което също поддържа отношенията и дава разнообразие на връзката. Когато виждам партньора си вдъхновен, запален от някаква идея или стимулиран да направи нещо, което истински иска за себе си, аз го виждам силен и интересен. А той се чувства удовлетворен от себе си, щастлив, мотивиран.

Личното удовлетворение е важно за нас самите, но и дава своето отражение във връзката и отношенията с партньора. Да се отдадем напълно на любимия човек звучи прекрасно, но всъщност не бива да бъде в крайност, не трябва да бъде изцяло. Да запазим своето Аз, своите стремежи, дори част от егоистичната си страна, може да се окаже много по-ценно за нашите отношения - прави ни удовлетворени от самите нас, едновременно с това поддържа интереса на партньора ни към нас, което разнообразява връзката, наред с другите начини за това.

И заживели щастливо...как продължава приказката? Но първо - как стигаме до този момент-СВАТБАТА!

Всички сме чели приказки, в които след редица препятствия, двамата влюбени стигат до мечтания ден - СВАТБАТА! И приказката приключва набързо с "...и заживели щастливо." Положителен финал, оставаме удовлетворени и спокойни за съдбата на нашите герои. Затваряме книгата, заспиваме...а на другия ден, избираме нова приказка, с подобен финал....Но какво ли би било, ако заменим "и заживели щастливо" със "следва продължение"? Какво ли ще прочетем? Дали ще бъде интригуващо, вълнуващо, ще има ли нови препятствия пред героите ни? През какво ще преминат? Кой ще бъде заедно с тях? Има ли финал тази приказка? Как можем да завършим книгата за съдбата на двама влюбени, избрали да продължат живота си заедно? Наистина ли сватбата е финалът? В красиво нарисуваната и леко написана книга с приказки, може би да. Но в нашия живот, това е по-скоро уводът или предисловието. Дори самата СВАТБА заслужава своя самостоятелна глава в нашата вече не приказка, ами цял роман, написан в няколко тома...:)

Какво е сватбата? Защо е необходима? Трябва ли да я има изобщо? Това е въпрос, който има различни гледни точки, привържениците, на които имат своите доводи, с които правят впечатлението, че се чувстват спокойни, но не е задължително.
Сватбата е ритуал. За двойките, които решават да изживеят този ден, обикновено той е най-щастливият и чакан момент в живота им. Това е признание. Показвам пред света, че аз избирам ТЕБ за мой спътник през предстоящия ми път, както и че искам да бъда до теб в твоя път. Признавам пред ТЕБ, че не бих могъл /ла да продължа сам/а и не просто сам/а, искам точно ТИ да си до мен! И вече пътят не е мой и не е твой, а е наш. Аз ще имам своите цели, ти твоите и те ще са различни, но ще се стремим заедно към тях. И хем ще бъдат наши цели, хем индивидуални...вече звучи по-сложно от "и заживели щастливо"...

Да, сватбата е прекрасна. Да оставим цветята, роклята, балоните, танцьорите, менчето, букета и т.н. Ние сме един отбор. Взели сме заедно това решение и това ни прави още по-свързани. Суетим се около изброените горе неща заедно, на пръв поглед незначителни, но преживяването е наше, посоката ни вече е обща, целта ни е една! Притесняваме се заедно... Знаете ли, че съществува изследване, според което тревожни състояния, паник атаки, депресии, често са  следствие от 3 неща - смърт на близък, смяна на работа или...предстояща сватба! Не съм сигурна в истинността на изследването, но звучи правдоподобно. Наред с положителните емоции, решението и организацията, чакането да дойде Денят, носи толкова много емоции. Толкова различни - еуфория, притеснение (около самата организация, но и "наистина ли го искам?", "това ли е човекът?", "мога/ искам ли да съм център на внимание?").
Някои бъдещи младоженци не спят спокойно, сънуват различни варианти на това как може да се провали тяхната сватба. Премислят План Б, План В....Преценяват, пресмятат, роднините - и те се суетят, понякога помагат, а понякога не съвсем...А знаете ли колко връзки приключват, докато се организира сватбата? ( това да не го четат бъдещи младоженци:), забравете това изречение:))

Сватбата и нейната организация, са част от връзката на двама души, дори не на двама - на цели семейства. Това е преходен момент-ритуал, чрез който от несемейни, от двамата отделни човека, от различни семейства, ставаме НИЕ, едно семейство. И тук, двойките, които са избрали да не изживяват този ритуал, ще кажат, че не са по-малко семейство, защото нямат брак. И няма да е съвсем грешно, но и няма да е съвсем вярно, като повечето неща в живота ни. Въпрос на вярване и гледна точка.

ДЕНЯТ - някак денят дойде. Времето е такова - минава си, не спира, готови или не, щом не сме се отказали, тя идва- НАШАТА СВАТБА! И няма да ни чака, няма да ни пита вече дали сме готови, дали го искаме. Е, дамата в ритуалната зала ще ни попита, но нали няма да обмисляме решението си тогава? На гостите им се танцува, чакат своето "Горчиво". Забравяме какво са ни разказвали приятели и познати, минали през това, и се впускаме с цялото си вълнение в СВОЯ ДЕН. И дали той ще е дъждовен или слънчев, топъл или студен, все едно, такъв е какъвто е, избрали сме го, така както сме избрали красивата, облечена в бяло и сияеща от щастие жена до нас, или спретнатият, костюмиран и несвалящ усмивката си мъж.
И минава като миг. После отваряме подаръците, четем картичките...след няколко дни получаваме снимки, видеа...гледаме ги, връщаме емоциите от ДЕНЯ! Смеем се с приятели, всеки разказва случки от деня, през своя поглед и е пак вълнуващо, интересно, емоционално. Но поканихме определен брой хора, историите им не са безкрайни...видеото не е вечно...и то е почти като миг, (е, миг, с времетраене 6 часа, но все пак с финал). И след това?
...
Следва продължение...