Какво говори мълчанието на партньорите в двойката?

Двойките често определят като основен проблем между тях, липсата на комуникация - "няма какво да си кажем", "той/тя не ме разбира/слуша", "ние не си говорим изобщо" и т.н. 

Всъщност липса на комуникация реално не съществува. Това, че партньорите не си говорят, не значи, че те нямат комуникация помежду си. Самата липса на разговор е комуникация. Можем да кажем, че мълчанието между партньорите "говори". Но посланието на това "говорене" не достига до всеки един от двойката. 

Какво искам да кажа? Комуникацията е отношение. Когато говорим с някого, ние проявяваме дадено отношение към него. Когато не говорим с него, отново показваме отношение, то може да бъде - "не желая да говоря с теб", но все пак това е отношение, както и вид комуникация. 

Има двойки, при които по различни причини, партньорите са достигнали до момент, в който не общуват по между си или всеки разговор завършва със спор и сблъсък на мнeния. При някои сблъсъкът е до толкова силен, че нито един от двамата не приема казаното от другия или дори се усъмнява в истинността на думите му. 

Това е проблем, разбира се. Но не и основният. Той е следствие на нещо по-сериозно, именно за което двойката не говори. Повод за спор често са битови въпроси. Но наистина ли това, че мъжът не мие чинии или че жената не глади, е сериозният проблем, който може да застраши връзката между двама души? Въпрос на гледна точка. 

Какво всъщност липсва на мъжа, чиято жена не му глади ризите? Дали наистина той не може да се справи с този проблем, като например изглади сам? Може, разбира се. Това, което всъщност стои зад "негладенето" на половинката му, е липсата на грижа и внимание от нейна страна към него. И тази липса не е само гладенето, тя е и в отношението ѝ към него. 

Какво стои зад това отношение, зад ежедневните спорове на различни теми и по различни причини, е въпрос, чийто отговор е истински важният, за да могат партньорите да намерят отново път един към друг и да успяват да се чуват, защото когато реалната причина за неразбирателство не е явна и не се говори за нея, думите, които изричат един към друг не достигат до тях. Това е абсолютно разбираемо, тъй като реално те не са значими. Това, което остава "зад" думите е значимото и всъщност мълчанието между партньорите понякога "говори" много повече от думите им. 

Как да подобрим комуникацията между партньори, които са я изгубили или смятат, че тя не е удовлетворителна? Това често е основна цел в процеса на семейно консултиране. Заедно с клиентите, консултантът се опитва да достигне до истинската причина за разрива в  комуникацията. Кога това се е случило? Каква е причината? Как дадена ситуация се отразява на отношенията им? И още много въпроси, задаването, на които, обсъждането им, са процес, който сам по себе си е полезен за партньорите. Подобно обсъждане може да се превърне в нов смисъл, който обединява двойката, а именно, желанието им да намерят отговор на въпросите, с което си показват, че имат отношение един към друг и желание да се преоткрият. 

Да се говори отвъд думите и да се търси истинският смисъл на дадено отношение или "дума", е истински важно за запазването на добра комуникация и отношения между партньорите в двойката. Залисването в дълги спорове, търсенето на различни причини или доказателства, че другият не е прав или е сгрешил, не помага по никакъв начин за опазване на връзката, дори напротив. 

Семейният консултант може да работи с двойката за подобряване на комуникацията, да влезе в ролята на "преводач" на думите им и стимулатор да бъдат изказани неща, които са трудни за казване, но истински значими. 

Защо да отида на терапия? - част 1 - Защо да отида на терапия, ако получавам паник атаки и защо ги получавам?

Да отидем при психолог/ терапевт  у нас, е все още страшно, срамно....нещо, което се прави в много краен случай, а ако може изобщо да не стигнем  до там, най-добре. Най-добре...ама не.

Да отидем на зъболекар е най-нормалното нещо, когато ни боли зъб. Същото е и с лекаря. Никак не е срамно да кажеш, че лекуваш зъбите,  тялото си, но психиката...и тя ли има нужда от външна намеса? Разбира се. Защо не? Има редица изследвания, според които физически заболявания са следствие от неспокойна психика. И това не е изненада. Ако сме често потиснати, тревожни, това няма как да не се отрази на хормоните, кръвното налягане, сърдечната дейност, дори на зъбите ни (стискате ли зъби, когато сте притеснени?:))
Защо тогава да чакаме тялото да ни каже, че нещо не е наред с “невидимото ни Аз”? И защо да лекуваме отзад-напред или по-скоро да лекуваме това, което е видимо, но всъщност често просто го  “закърпваме”, защото първопричината си стои.

Все по-често се срещат хора, които получават т.нар. паник атаки. Притеснение, сърцебиене, треперене, главоболие, усещане, че нещо лошо ще се случи, нежелание или дори страх от среща с хора, от излизане на публични места, нетърпимост да стоя на едно място ... Чудим се какво става, тръгваме по различни лекари. Всъщност обаче, паник атаката е начинът на тялото ни да ни покаже, че нещо вътре в нас, в нашата психика не е наред. Физическите симптоми са неосъзнати притеснения, терзания, неразрешени проблеми, които стоят в съзнанието ни и след като не се грижим да бъдат осъзнати, преработени и да живеем спокойно с тях, те намират начин да избият през тялото ни. И това вече ни се струва страшно, но докато се правим, че това и онова не е проблем за нас, всичко е наред. А ако още преди физическия дискомфорт се погрижим за себе си, когато сме в трудна ситуация или пък живеем със страх от нещо, или с лош спомен, който не ни оставя на мира, може би няма да ни се наложи да усетим страха и ужаса на паник атаките. Съответно няма да се наложи да променяме живота си, според това “дали днес ще получа атака, ако отида до магазина” или “дали някой забелязва, че не се чувствам добре”, “как ще изкарам работния ден в офиса”, “защо ми отнема толкова време да свърша нещо, което преди правех с лекота” , или да броим колко дни сме добре и колко не, което само по себе си също е стрес.

Отивайки при специалист, разговорите с него, ще ни помогнат да извадим от себе си тези притеснения, които сме заровили дълбоко в себе си и се правим, че не съществуват, а всъщност именно те имат толкова силно влияние върху нас. Разговорите, въпросите на терапевта, ще ни накарат да изкажем на глас  тези проблеми, ще ни помогне да превърнем несъзнаваното в съзнавано. Това от своя страна, ще ни накара да бъдем в мир със себе си. Да намерим обяснение на състоянието си, да “наредим пъзела”, намирайки изгубената частица или онова, което провокира атаките и притесненията ни, и за което до преди сме казвали “няма причина това да ми се случва”.

Причини да отидем при терапевт, има много. Важно е да се знае и осъзнае, че грижата за психиката не е по-малко важна от останалото, което правим за себе си. И не на последно място, че ние сами можем да решим да потърсим подкрепа от специалист и това дали друг ще знае за това е изцяло наше собствено решение, тъй като  това, че посещаваме терапевт и темите, които обсъждаме, е изяло конфиденциална информация. Т.е. всичко е в собствените ни ръце.

Още полезна информация

Как чрез мнението на околните да обогатим себе си и как това ни дава право на избор?

Всеки от нас иска да има право на избор...във всяко отношение. Чувстваме се по-свободни, когато можем да избираме – между няколко материални неща или между няколко варианта за действие. Обмисляме, преценяваме, сравняваме и взимаме най-доброто за нас решение, като сме сигурни, че то е било правилното. Когато обаче нямаме варианти, а възможността ни е само една, ние се чувстваме ограничени. Може да се ядосаме, натъжим и изобщо да се почувстваме принудени да изберем нещо, което изобщо не сме пожелали и не пасва на нашата личност. Но дори и на пръв поглед ситуация без избор, може да се окаже не съвсем такава...

Случвало ли ви се е да реагирате в дадена ситуация по начин, за който след това съжалявате? А случвало ли ви се е да го правите много пъти? Всички ние имаме механични реакции, начини, по които отвръщаме в определени ситуации. Тези реакции са добре отработени, те са нашият защитен механизъм и без да се замислим ние го включваме, особено, когато се намираме в по-неудобна ситуация или такава, в която се чувстваме застрашени. Тези отработени поведения обаче, често пъти не ни довеждат до нищо добро. Те са необмислени и освен това са дори ограничаващи за нас. Да дадем пример за подобна ситуация - Някой ви казва, че не харесва нещо у вас. Автоматична реакция на повечето хора е да станат агресивни, да започнат да се защитават и да се опитват да убедят отсрещния, че изобщо не е прав. Всъщност, човекът има право да мисли каквото си поиска J В подобна ситуация, деликатна за нас и нашето его, би било добре да помислим защо сме такива в очите на човека отсреща? Не дали той е прав, за нас може и да не е, но е факт, че това е неговото мнение и то е предизвикано от нас и нашето собствено поведение. Изборът, който имаме тук е – 1. Да включим механичната реакция – агресия, оправдания, убеждаване на противника, че не е прав или 2. Да останем спокойни и да се опитаме да развием разговора в наша полза. А именно – да обогатим себе си, като научим нещо за самите нас и за това как изглеждаме в очите на другия? Защо това е така? Как мога да го поправя (ако то не е полезно за мен) или да го затвърдя (ако смятам, че ще ми носи позитиви)?

Един такъв разговор може да е труден. Никой не иска да чуе нещо негативно за себе си или да му бъде сложен етикет, който не смята, че му отива. Такъв разговор обаче, ни дава знание за самите нас, което със сигурност ще ни бъде полезно във всяка сфера от нашия живот. Ако аз знам как ме възприемат хората, как изглеждам в техните очи, как чуват думите ми, какъв изказ имам, ще бъда много по-уверена, ще знам какво да поправя, кога да внимавам, както и кои са силните ми страни. Дори и хората, които са сигурни, че добре познават себе си, със сигурност могат да чуят нещо, за което не предполагат.

Познаването на собствената ни личност и това как тя се отразява в очите на околните, ни дава възможност да избираме какви да бъдем, как да реагираме в стресови ситуации и да се чувстваме по-спокойни дори в неудобни за нас разговори.

Механичните реакции ни затварят и ограничават перспективите ни за развитие. Да си дадем сами правото на избор ще ни направи по-свободни и ще отвори съзнанието ни за нови емоции и възможности. 

Втори брак след 50 години

За етапите в живота и как се осмеляваме да започнем нов етап, когато вече сме приключили друг.
Защо все повече хора в зряла възраст се решават на втори брак или съжителство с нов партньор? Каква е реакцията на децата? До колко тяхната реакция е отношение към новия партньор на родителя им и до колко е признак за отношенията между самото дете и родителя?
Как бракът е криза сам по себе си, а личното щастие важно и за семейните отношения?

И как всичко, за което може да се говори се решава, можете да разберете в интервюто с психолога и семеен терапевт Златка Михова, в предаването на BTV "Преди обед"

http://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/vtori-brak-sled-50-godini.html

За маските и хората... или как нормите и разбиранията на обществото създават престъпници?

Филмът "Маската, с която живееш" е провокация към обществото, към патриархалния свят, в който живеем. Провокация към разбирането за това, какво е да си "истински мъж", провокация към начина, по който се възпитават мъжете, към самите мъже, към разбирането на жените за това, какъв трябва да бъде мъжът, както и към разбирането за това каква е жената.

Какво са чувствата? На кого е позволено да има чувства? А на кого да ги показва? Полът определящ ли е? На какво учим децата си, когато говорим за чувства и емоции? Изобщо, говорим ли за тях? Отговорите на тези въпроси не ме изненадват, но последствията от фактите, да. Статистиките, показани във филма са плашещи. Ето и част от тях:

- вероятността момчетата да напуснат или да бъдат изключени от училище е два пъти по-висока в сравнение с момичетата;

- има два пъти по-голяма вероятност едно момче да има специални педагогически нужди в сравнение с едно момиче;

- всеки ден три или повече момчета извършват самоубийство в Америка;

- 93% от момчетата са изложени на порнография в интернет, преди да навършат 18 години;

- вероятността момче да бъде диагностицирано с поведенческо разстройство или да му бъдат предписани стимулиращи медикаменти, е по-висока, в сравнение с момиче;

- има много по-голяма вероятност момче да стане извършител на акт на насилие, отколкото момиче.

Мъж, който показва чувствата си е "женчо". Мъж, който е женкар е истински мъж. Арогантен, агресивен, непукист, лишен от чувства..."Дръж се като мъж!","Риташ като жена!"...

Какво означават тези изрази? Какво е разбирането за жената? Разликата между половете е в хромозомите - ХХ и ХУ...Във физическите белези...И след това?

Мъжете са научени да крият чувствата си, но това не значи, че не ги изпитват, нали?! Какво се случва с тях? Много от тях порастват неуверени, потискайки истинската си същност, объркани за това кои са всъщност? Какво се очаква от тях? Виждат нещо, усещат го, но това, което показват, трябва да отговаря на нормата за "истински мъж", иначе си отхвърлен .... "женчо". Този, на когото се подиграват, този, който ще набият, просто защото е той. За това слагат маска, зад която крият себе си. Докато ги учим да крият себе си, те се опитват да оцелеят. Не могат да контролират себе си, защото обществото ги контролира чрез изкривените си норми. Създаваме момчета и мъже, неспособни да разпознаят собствените си чувства и емоции, неспособни да разберат другия, да създават връзки. Така те започват да търсят друг начин да се изявят, не чрез същността си. За тези мъже е израз на мъжественост да обиждат и бият жените си. Насилието, престъплението - начин да покажеш, че контролираш, че си силен, че си повече от другия...

Има много повече неща, които правят мъжа истински мъж. Това да крие чувствата си, не е сред тях. Важно е да бъдем истински хора. А чувствата и емоциите са това, което ни прави такива. Показването им е това, което ни сближава. Чрез тях, ние общуваме, създаваме връзки, приятелства, любов, семейство.

Помислете как гледате едно малко дете - изпитвате желание да го прегърнете, да му говорите с усмивка, да му кажете, че го обичате. Защо е така? Защото това малко дете е себе си. Необременено от разбиранията за половете, то показва това, което чувства в момента - щастие, тъга, болка, обич...и това ни харесва. Защо тогава се опитваме да го променяме? Можем да научим едно дете на много неща, не е нужно да го отучваме от това, което знае по-добре от нас - да бъде себе си.

Гледайте този филм! Вижте интервютата с момчета и мъже, които едновременно се опитват да се подчинят на обществените норми и да не изгубят себе си.

"Маската, с която живееш" - видео

Как да обичаме себе си? - част 2

В първата част на статията търсехме отговор на въпроса “Защо да обичаме себе си?”. Свързахме го с настоящето и как обичта към себе си, удовлетворяването на собствените ни желания, ще ни направи по-щастливи сега, което ще ни гарантира и така мечтаното по-добро бъдеще.

Оказва се, обаче, че отговаряйки си на въпроса “Защо ?”, следва и въпросът - “Как ?”.

Обичта към  друг човек, може да бъде чувство, изпълнено с вълнения, размисли, благодарност и още много. Показваме обичта си към близки и любими хора по най-различни начини. Изпитваме необходимост от това да я изразим. Но замисляме ли се дали обичаме себе си? Как се отблагодаряваме на себе си, за това, което правим всеки ден? Как изразяваме обичта си към нас самите? И правим ли го изобщо?

Когато някой прави нещо за нас, ние му благодарим. Обичаме се един друг, заради  постъпките ни, грижата, която проявяваме. Нe трябва ли да правим същото и за самите себе си? Разбира се, че да. Не трябва ли тогава да покажем на Аз- а си, че го обичаме?

Помислете как показвате на другите, че ги обичате? Казвате им го с думи...прегръщате се, купувате подаръци, познавате мечтите им и за вас е удоволствие да ги направите реалност...Обичам, когато любимите хора ме гледат с усмивка, това ме прави щастлива, още повече, когато усмивката е провокирана от мое действие. Гледам ли себе си с усмивка?

Прекрасно е да бъдем обградени с хора, които да ни направят щастливи. Но е още по-прекрасно, когато и сами си правим мечтаните подаръци. Защо да не си подаря усмивка в огледалото сутрин? Защо да не се разходя в парка, когато се чувствам напрегната? Трябва ли да чакам някой да ми каже нещо хубаво, за да се почувствам по-добре? Не е задължително. Когато правя нещо сама за себе си, се чувствам щастлива, поради няколко причини - първо - заради конкретното нещо, което съм поискала и съм направила и второ - заради факта, че съм си обърнала вниманието, от което съм имала нужда. Показала съм си, че съм си важна, обичам се, грижа се за себе си.

Всъщност много от нещата, които биха ни направили щастливи, зависят само от нас. Например - как изглеждам - зависи от мен (е, и от това, което природата ми е дала, за което трябва да се грижа сама и мога да подобрявам, както намеря за добре.). Дали тялото ми е във формата, която искам - аз решавам дали ще спортувам, как ще се храня, обличам и т.н.

Освен визуално, ние сме отговорни за духовната ни страна, познанията, уменията, които искаме да развием.

Също така сме способни да се грижим и за психичното си здраве - ние сме тези, които ще решим кога имаме нужда просто от разходка в планината, от хубава книга, музика или от подкрепа от специалист. За последното, все още много хора не търсят специалист (консултант, терапевт) заради това “какво ще кажат хората”, т.е. от срам. Тези предразсъдъци, за съжаление, още съществуват у нас. Темата не е кратка, но основното важно тук е, че не правим това за друг, а за себе си. И не на последно място - срещата със специалиста е конфиденциална и единствено ние можем да решим дали друг, освен аз и моят терапевт, ще знае за това.

Всички тези решения са свързани и с други хора, но най-много със самите нас. Човекът, с който най-много трябва да се съобразим, сме ние, защото знаем най-добре от какво имаме нужда и какво ни прави щастливи. Да си обръщаме внимание сами на себе си, не е толкова трудно, а е много важно. Не отнема повече време от това, което отделяте за щастието на близките и приятелите си. И не, не е егоистично. Прекрасно е!

Когато котката те игнорира...

1. Психоза - да си говориш с котката.
2. Параноя - внимаваш какво говориш пред котката.
3. Шизофрения - котката да ти говори.
4. Депресия - котката да те игнорира.

Защо мислим така "по принцип" и какво казват хората?

В продължение на статията за важността от познаването на историята на собственото ни семейство, бих искала да се замислим за нещата "по принцип" или тези, за които "така казват хората". Това са нещата, които познаваме много добре, които за нас са причинно-следствени, които всеки знае, всеки прави или "то по принцип е така".
Случвало ли ви се е да ви попитат защо мислите за нещо по определен начин и вие сякаш автоматично да отговорите - "ами то по принцип е така" или "така казват хората, нали знаеш". Да, но това не е истинско обяснение или довод да имате определени разсъждения и причина да давате твърдения, които реално не можете да защитите. Това усещане за някои неща, че по принцип са такива, каквито са и са неоспорими, е дело на собствените ни възприятия за света и това кое е правилно, кое грешно, кое добро и кое лошо. Това са ценности, които формираме в семейството си. Това, което виждаме и съпреживяваме, докато растем, се превръща в нашето разбиране за това, как трябва да се случват нещата и какви трябва да бъдат хората. За това сме различни, за това харесваме едни хора, а други усещаме твърде далечни от нас и дори можем да обвиним, че не разбират нищо, не знаят как се прави еди кое си и т.н. Всъщност за повечето неща от живота няма правилно и грешно, има въпрос на гледна точка и възприятие за правилно и грешно. Когато имаме проблем е важно да помислим защо дадената ситуация е проблем за нас? Едва ли сме единствените, които са изправени пред определените обстоятелства, но за някой друг, те може да не са никакво препятствие.
Да дадем пример за това колко сме различни и как напълно противоположни възприятия могат да се оценят като правилни, в различни семейства. В едно средностатистическо българско семейство е прието родителите да подпомагат децата си горе-долу цял живот. Да, това за някои "деца" в даден момент, може би е досадно, но го приемаме като нормално. Родителите изпитват необходимост от това, дори често те пренебрегват своя комфорт, заради този на децата си и дори можем да кажем, че смисълът на живота им е в децата им. Това ни звучи хубаво, нали си е наше...
А сега, да видим как е в едно средностатистическо американско семейство - децата живеят с родителите си до 18-годишна възраст, след което те трябва да се отделят, да започнат работа, да плащат наем, да бъдат напълно самостоятелни. Ние бихме нарекли тези родители студени. Бихме съжалили тези деца. Голяма част от нас не знаят как тези "деца" се оправят. Или бихме си дали рационално обяснение- е, да, но там те са обезпечени финансово. Възможно е, но грижата на българските родители към отдавна порасналите им деца, рядко е само финансова.
Случвало ми се е да бъда в ситуация, в която съм била изключително изненадана от това, че родител предпочита да се погрижи за личния си комфорт, вместо за този на порасналото си дете. Тогава се запитах- защо това ми се струва толкова грешно и какво лошо намирам в това един човек, да предпочита да поглези себе си, пред детето си? Това е моето възприятие за правилно, но дали е така? В семейството отсреща, едва ли...там никой на никой не е длъжен и щом детето е достатъчно голямо да създава собствено семейство, значи може да поеме изцяло отговорност за себе си, живота си и комфорта си.
Друг пример е за мястото на жената в обществото. Разбирането за правата на жените са напълно противоположни в едно мюсюлманско семейство, спрямо християнското. Същото е и в разбирането за моногамията - у нас тя е ценност, но ако живеем в друго общество, където съществува харемът, изобщо няма да се замисляме, че това може да е ценност.

Поради тези различни възприятия за света, често младите двойки са изправени пред различни трудности в началото на съвместния си живот, при възпитанието на децата и т.н. Да се опитаме да сменим гледната точка или поне да я разширим, може да бъде изключително полезно умение, което да ни направи по-адаптивни, както и по-спокойни в ежедневието си и в съжителството си с половинката. Това разбира се, не бива да бъде в крайност и да граничи с потъпкване на собствените ценности и желания.

Различните гледни точки и разбирания за това какъв е светът, често могат да доведат до спорове и трудности, но пък и това е, което прави светът шарен, интересен и изпълнен с предизвикателства.

За филма “Трябва да поговорим за Кевин” и темите, за които трябва да говорим

“Трябва да поговорим за Кевин” не е филм за всеки. Тежък филм, действието се развива бавно, дори на места изглежда мъчително. Обаче филмът поставя много теми, за които е важно да говорим, да мислим, да знаем, че съществуват и да не омаловажаваме.

Съвсем на кратко за съдържанието на филма - Ева и Франклин се обичат. Естествено за връзка, изпълнена с обич, се ражда Кевин. Обаче Ева мечтае да отиде в Париж. До момента животът и в Ню Йорк е пъстър, изпълнен с предизвикателства и авантюри. Всичко се променя с появата на Кевин. Ева изпада в депресия, Франклин не разбира какво се случва.
Кевин става убиец…. Майка му връща спомените си за това как го е отгледала, търсейки причините, за това синът и да стане престъпник.

Семейства, като това на Кевин съществуват. Историите се развиват различно, последствията са различни, но трудностите пред такива семейства са много и страданието на всеки е голямо. Обикновено мълчим за тези неща. Виждаме тези деца и родители, и ги обвиняваме, че не са “добри родители” или че децата са “лоши”, или пък се правим, че ги няма и сме сигурни, че “това на мен няма да се случи”.

Когато си дадем сметка, че не сме застраховани и погледнем реалистично, бихме могли да признаем, че ни е трудно, че се притесняваме и че имаме нужда от подкрепа или да подкрепим наши близки, вместо да се правим, че “това не се случва” или да обвиняваме, че някой не се справя.

Част от темите, които можем да открием във филма и да помислим за тях са:

• готовността да бъдеш родител - тук трудно можем да кажем, че идва момент, в който човек е напълно сигурен, че е готов да стане родител. Вероятно винаги има въпроси - дали ще се справя? Ще бъда ли добър родител? Ще успея ли да възпитам детето си достатъчно добре, за да стане добър и успешен човек? Все пак, относителна готовност имаме, когато желанието за дете е напълно осъзнато и силно, и сме сигурни, че появата на бебето ще ни направи щастливи. Готови сме да посветим времето си, да отворим пространство за новия член на семейството си, подготвени сме, че това ще промени както ежедневието ни, така и отношенията ни с половинката.

• следродилната депресия и ролята на бащата в отглеждането на детето.  Следродилната депресия е състояние, в което изпадат не малко жени, което често се омаловажава и пренебрегва. То е свързано с резки промени в хормоналния баланс на жената, което я кара да бъде тъжна, самотна, отчаяна, раздразнителна, да мисли, че не е добра майка, да се чувства отхвърлена и др. Тук ролята на мъжа е от изключително значение. Да бъде подкрепящ, да отменя майката в грижите за бебето, за да има тя време за себе си, в което да направи, нещо, което ще я разведри, да я разбира. Този период е труден, както за майката, така и за бащата. Мъжът може да се чувства объркан, ядосан, притеснен. Също така може да бъде разочарован - появата на желаното дете се свързва с положителни преживявания, но понякога нещата се объркват.
  Повече за следродилната депресия можете да прочетете тук:

http://www.mamatatkoiaz.bg/page/sledrodilna-depresia

• привързаността и способността на възрастния да утеши детето си - детето търси близост с майка си, с цел успокоение, оцеляване в стресови ситуации. Детето има нужда от сигурни отношения с възрастните, които се грижат за него. Без тази сигурност, то няма как да постигне нормално социално и емоционално развитие. Във филма забелязваме неуместния отклик на майката към тревожността на детето - когато то плаче например, майката не го гушка, или го гледа безизразно. Това прави детето объркано, то не получава утеха и в търсене на своята сигурност, може да спре да търси подкрепа от майка си, за да не става още по-тревожно от неуместната реакция.

• важността от хармонични отношения между родителите / възрастните, които отглеждат детето - често сме свидетели на скандали между родители, пред погледа на детето им. Не малко пъти, децата стават жертва на насилие и тормоз от страна на родителите си, но това не е провокирано от самото дете. Причините са в неразбирателството между родителите. Безсилни пред проблемите по между си, двойката използват детето си като отдушник на емоциите. Поведението на детето се променя, когато има напрежение в дома. То усеща и е напълно вероятно да стане “проблемно”, което  се превръща в удобно обяснение за насилието на родителите над него. Всъщност това, което детето се опитва да направи е да привлече внимание към себе си, може би, за да спаси единия си родител или да покаже, че има нужда от внимание и грижа.

Повече за филма, можете да прочетете тук:

http://prozekcia.com/2012/02/we-need-to-talk-about-kevin/

Защо настоящето е по-важно от бъдещето? И защо да обичаме себе си? - част 1

Много от нас живеят динамично, търсейки себе си, търсейки постижения, гонейки успех. Стремим се към развитие, към разширяване на познанията си, всичко с цел по-добър живот, щастие, личен комфорт, материално благополучие или просто, за да живеем по-добре. Да, всичко това е с положителна насока, но пътят към този по-добър Аз, който да има по-добър живот, най-често се превръща в едно непрестанно състезание с околните,със себе си, с различни препятствия, неуспехи, тревоги, напрежения, започване от начало и т.н. - или търсенето на по-добро бъдеще се превръща в лошо настояще….и това е парадоксът, с който голяма част от нас се сблъскват. Къде обаче, идва краят на лошото настояще и кога преминаваме в по-доброто бъдеще, което е крайната ни цел? Трудно бихме отговорили на този въпрос. Кога си даваме сметка, че търсеното бъдеще винаги остава бъдеще?

Да погледнем малко факти - в училище се подготвяме, за да ни приемат в желаната специалност в университета, където полагаме усилия, за да се научим да бъдем добри в професията, която сме избрали. Често пъти се задоволяваме с “временна” работа “докато завърша” или работим по специалността, ама не точно, защото “нямам необходимия опит”. През цялото това време държим мисълта за по-доброто бъдеще и страха, че може да не сме най-добрите и нещата да не се получат. Стремим се към него, представяме си какво би било то, когато сме стигнали до него, но така или иначе то стои някъде пред нас - след няколко месеца, следващата година, след 10 години...Правим жертви, надминаваме възможностите си, доказваме се пред този и онзи, пред себе си, уж като инвестиция към онова бъдеще. И така неусетно бъдещето, остава настоящето, което ни товари и което уж е временно…

Давайки си сметка за всичко това, се чудя кога ще се чувствам добре? Добре със себе си? Околните можем да изберем- с кой се чувстваме добре и с кой не. Но ако не сме спокойни със самите себе си, ако не можем да обичаме себе си и да си даваме сами подаръците, за които мечтаем, които ни правят щастливи, дали някога ще стигнем до това така мечтано по-добро бъдеще? Не е ли най-трудно да задоволим собствените си желания, да постигнем собствените си цели, да  получим одобрение от самите нас? Кога се чувствахте най-щастливи? Когато някой от околните ви похвали или когато истински бяхте доволни от себе си и си казахте - “Браво на мен, това, което направих е страхотно!”. Мисля, че вторият спомен, ви накара да се усмихнете. :)

Да се научим да обичаме себе си, да се хвалим за собствените си малки, ежедневни постижения, да спрем за малко, за да оценим и усетим мига на наслада от страхотното си Аз, се оказва най-трудната задача от всички други, с които се затрупваме ежедневно. Парадокс. Дори не звучи умно. За това ли се самоусъвършенстваме? Объркване...стоп.

Основната ни задача, трябва да бъде, да сме щастливи сега. Защото щастливото настояще, ще ни доведе до щастливото бъдеще. Бъдещето е следващият миг. То не е след 10 години, не е дори утре. То е следващата буква, която прочиташ. Благодаря на себе си, за това, което правя за мен, защото сега то ме направи щастлива. Ще спра, ще се погледна и ще се усмихна. Ще медитирам, ще ям водорасли, ще пия чай...ще лежа пред телевизора, ще ям пържени картофи, ще пия кола...все едно, искам да го правя за себе си, не за друг, за мен и моето настояще и ще го правя сега. И да, ще уча, ще работя, ще мечтая, но ще го правя с кеф, за да съм щастлива сега, а не да мечтая за щастливото бъдеще в нещастното си настояще. Защото обичам себе си, и така се обичам, че околните не могат да ми се нарадват и всички врати са отворени за мен. Влизам в по-доброто настояще, а след миг е моето най-добро бъдеще.

Прочетете и част 2 от статията - Как да обичаме себе си?

Джоди Пико и нейните правила за споделен живот :)

Силно впечатлена останах от 2 книги на Джоди Пико - "Домашни правила" и "Споделен живот". Прочетох ги една след друга, почти "на един дъх", въпреки обема и тематиката им. Приятелка, която ми препоръча първата, ми каза - "дебела е, тежка е, но бързо се чете, ще видиш"...не и повярвах, няма как да е хем трудна за четене, хем лека... Трябва повече да вярвам на приятели, при това библиотекари.

"Домашни правила" описва живота на семейство с дете аутист. Джейкъб е със синдром на Аспергер или иначе казано- без задръжки в интелектуалното развитие, но с трудност при социалното общуване. Разбира се и със своите особености в ежедневието, които са така добре описани, че през цялото време бях сигурна, че авторката или описва своя живот със своето семейство, или има твърде близък контакт със семейство с аутист, Все още не знам каква е истината, но това сега не е толкова важно. Книгата ме впечатли и като педагог и  като семеен консултант. Да, Джейкъб говори, ходи на училище, облича се сам... тогава какъв е проблемът, ще каже някой. Например, всеки ден от седмицата той има точно определено меню, което се избира според цвета на храната - понеделник - зелена, вторник- червена...има и учителка по социално общуване. Не бяхте чували за това, нали? Ако сте чували, най-вероятно или имате дете с аутизъм или сте педагог, който работи с тези деца. Трудностите за семейство с такова дете не са малко и това е много добре описано в тази книга.
Научаваме не само за живота на аутиста, но и този на близките му - семейство, приятели. Всяка глава е разказана от името на някой от персонажите. Една и съща ситуация е видяна през очите на всеки от семейството. Това е много ценно, когато си семеен консултант. Пък и когато не си, когато искаш да се поставиш на мястото на другия, да си дадеш сметка, че на една и съща ситуация различните хора придават различен смисъл.

Същото проследяваме и в другата книга - "Споделен живот". В нея историята е за семейство, в което едно от 3-те деца, Кейт, е болна от левкемия. Най-малкото момиче Ана, пък е надеждата тя да бъде излекувана. Честно казано тази книга не успях да прочета "на един дъх". Четох я, оставих я, минаха няколко седмици, пак я зачетох, върнах я в библиотеката...мислех за нея, намерих я отново и я дочетох. Историята на Кейт не ме остави на мира, докато не науча финала. И чак тогава забелязах, че толкова страници, толкова случки...и никъде гласа на Кейт, едва в края.

И от двете книги научих много за динамиката в едно семейство. За това как се фокусираме върху един проблем толкова силно, че забравяме за това, че животът извън него не спира или че има и други хора, които може би търсят вниманието ни. Ние виждаме нещата и хората по един начин, мислим, че знаем как нашите близки ще се чувстват най-добре, защото ги познаваме...и на края не разбираме защо нещата не са се получили както сме очаквали или какво не сме направили, обвиняваме се, чувстваме се неразбрани. Комуникираме, но не си казваме същественото...
Няма да издам повече от съдържанието на книгите, просто ги препоръчвам. За мен те са ценни, написани увлекателно, могат да те накарат да се замислиш и не е задължително да те натоварят...е, мен ме натовариха, но не и в негативния смисъл. На мен дадоха много поле за размисъл, много ползи. Ще чета още от Джоди Пико... по-нататък. :)

А по книгата "Споделен живот" е направен и филм. Участват Камеран Диаз и Алек Болдуин, а в ролята на Кейт - София Василева. Любопитно е да се гледа.


Информация за аутизма: https://specminds.blogspot.com/p/blog-page_1280.html

При психотерапевта

Какво ни дава познаването на историята на семейството ни?

Под “семейство” се разбира група от индивиди, които живеят съвместно, обвързани са един с друг, отглеждат заедно дете/ деца и са значимо свързани един с друг.

Съжителството между двойката може да бъде сключено в брачен съюз, но може и да не е. Във времето, в което живеем, сме свидетели на всякакви разновидности на семейството. Все по-често се срещат семейства, в които съпрузите са:

- разведени
- разделени, но без да е разтрогван брака
- съжителстват без брак
- семейства с един “самотен” родител
- с разтрогнат брак, но живеят заедно

Има и семейства, при които детето живее с бабата и дядото, вместо с родителите.
Ако бъдем още по-отворени към правото на избор, съвсем спокойно може да признаем и съжителството на хомосексуални двойки за семейство.

При това разнообразие от видове семейства, не може да не се замислим, как дори на пръв поглед очевидните разлики между едно и друго семейство, влияят на живота на всеки един от членовете му. Но това кои са членовете, е една много малка частица от историята на всеки род. Преживяванията, отношенията, събитията, връзките, разбиранията, традициите, легендите, нравите, ценностите и още много, са от изключителна важност за това какви сме ние днес.

Познаването на собствената ни история може да отговори на редица въпроси  от типа - “защо съм такъв?”,  “защо това се случва на мен?”, “защо не мога да разбера/ приема едно или друго нещо?”.

Семейният консултант използва много методи в работата си и един от тях е генограмата. Този метод е разработен от американския психолог М. Боуен. Чрез него той показва как в едно семейство несъзнателно се повтарят едни и същи съдби.
Генограмата помага на консултанта да опознае клиента /клиентите си, но и за да им помогне да разбират себе си и семейството си по нов начин.
Когато правих своята генограма, с изненада установих всъщност колко малко знам за поколенията преди мен. Самите разговори с родителите, бабите  и други роднини, за нашата собствена история, ме накара да ги почувствам още по-близки и значими за мен.

Генограмата включва много различна информация. Интересуваме се не само от наличието на хора, а повече от взаимоотношенията между тях. Близки ли са били? Как са влияели един на друг? Как отношенията между едни членове са се отразили на тези между други? Отговорите на тези въпроси, всъщност отговарят на много от въпросите, които си задаваме за нашия собствен живот, възприятия, реакции, отношения с околните.
При изработването на генограмата, заедно с клиента, се отваря пространство за разговор за неща, които обикновено семейството не обсъжда. Най-често това са травматични събития. Тези събития обаче, често пъти имат огромно влияние върху живота на семейството. Дори това, че не се говори за дадено събитие или човек, всъщност "казва" много за това колко силно то/ той/ оказва влияние върху живота на семейството.

Методът на генограмата е изключително полезен и интересен, както в терапия, така и за лична работа. Историята на семейството ни е нашата история, тя е коренът на живота, който водим и винаги ще е част от нас. Познанието за миналото ни дава увереност и самочувствие, за това,че знаем кои сме и защо сме такива, каквито сме.


Пример за генограма:

Що е то медицински клоун и има ли почва у нас...

Да си припомним тази покана:

http://specminds.blogspot.bg/2012/11/blog-post_13.html#links

А сега искам да ви запозная с Ива и Янита, които вдъхновени от Давид Бараши и лекцията, която той изнесе през 2012г. в НАТФИЗ, се заемат с професията Медицински клоун и създават Смешната лечебница на д-р Куку и д-р Пипи.

Янита Кирова (Д-р Пипи) и Ива Лапатова (Д-р Куку) завършват НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност Театър на движението-Пантомима, през 2016г.

От 2015 до 2016г. те се обучават като медицински клоуни в УМБАЛСМ Пирогов, с ментор акторьорът Николай Николаев / Бате Николай - д-р Коко.

През април месец 2016г. Янита и Ива взимат своя куфар с „лекарства“ и започват работа като медицински клоуни в детските отделения в МБАЛ Национална Кардиологична Болница.

Чрез средствата на пантомимата, клоунадата, кукления театър и фокусите медицинските клоуни създават по-благоприятна среда и подпомагат за по-бързото възстановяване на хоспитализираните деца.

Прочети още на:http://www.dnes.bg/mish-mash/2017/01/31/u-licata-shto-e-to-medicinski-kloun-i-ima-li-pochva-u-nas.329897,%7Bpagenum%7D

Повече за тяхната Смешна лечебница можете да прочетете тук. 

Защо настъпват брачните кризи?

"... И заживели щастливо..."

Защо приказката не продължава по нататък?

Или:

За очакванията към партньора, към съвместния живот след брака, родителската роля и какви са най-честите кризи в брака?

Жените обикновено желаят да имат съпруг, който:

• да ги обича най-много;
• да ги уважава;
• да ги цени;
• да бъде до тях в трудни моменти;
• да ги подкрепя и да ги утешава.

Мъжете казват, че желаят да имат жена, която:

• да бди над техните потребности;
• да обича силата и тялото им;
• да ги смята изпълнени с мъдрост.

Виж тук: 

http://www.svatbata.bg/articles/%D0%B1%D1%80%D0%B0%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B8.html


Все пък встъпването в брак е свързано с положителни емоции, със силна любов и разбирателство и желание за създаване на семейство. Сватбата е вид ритуал, чрез който се отпразнува любовта между партньорите и се описва от тях като най-щастливия ден в живота им. Кризите са свързани с етапа от жизнения цикъл на всеки от партньорите и промените, които се случват в живота им. Но вярвайки, че обичта и привързаността са запазени, всяка криза може да бъде премината без особени последствия с помощта на семеен консултант /терапевт.

Какво отговарят различните терапевти, ако ги попитат "Как да отида до гарата?"

Бихевиорист - Повдигнете десния крак и го плъзнете напред. Браво! Хапнете бонбонче.

Дълбинен терапевт - Искаш ли да си тръгна?

Психоаналитик - Може би ти харесва да бъдеш на място, на което нагоре-надолу, нагоре-надолу минават влакове. Свързваш ли това с майка си?

Гещалт терапевт - Позволи си да искаш да отидеш до гарата.

Танцувален терапевт - Хайде да изтанцуваме танца на срещата и раздялата

Биоенергетичен терапевт - Наведете се напред, кажете - Шшшшшш и споделете какво чувствате.

Арт терапевт - Нарисувай емоцията си!

Семеен терапевт - За кой от вашето семейство е особено важно да отиде до гарата?

Системен терапевт - Аз се питам какво би отговорила майка ти, ако този въпрос и бъде зададен от баща й.

Терапевт по семейни констелации - Ти се идентифицираш с прадядо си, който е убит по време на първата световна война на една гара.

Психодрама терапевт - Добре, избери си някой, който да играе гарата и някой, който да играе влака.

Когнитивен терапевт - Ок, нека изследваме когнитивните изкривявания, които ти пречат да намериш гарата.

Терапевт по Провокативна терапия - Обзалагам се, че никога няма да разбереш.

Реинкарнационен терапевт - Добре, нека се върнем в дните преди твоето раждане и да видим какво в твоите минали животи те кара да се страхуваш от гари.

Хуманистичен терапевт - Ако ти наистина искаш да отидеш там, то тогава сам ще намериш пътя.

NLP терапевт - Представи си, че вече си там. Какви стъпки си предприел?

Хипнотерапевт - Затвори очи, отпусни се и остави твоето несъзнавано да намери отговора.

Криейтив терапевт - Застани на един крак и обикаляй докато не намериш отговора.

Трудов терапевт - Построй три къщички за птици.

Аналитичен терапевт - Нека изследваме посланието на символите. Асоциирай свободно върху представата за гара.

Духовен терапевт - За това се нуждаеш от много енергия. Да направим кръг на силата и да призовем ангел-хранител, който да те напътства.

Коучер - Ако аз ти кажа решението, ти никога няма да разрешиш проблема си.

Дзен терапевт - Ако трябва да питаш, никога няма да разбереш!

Психиатър - Дайте му четири милиграма респиридон!

Златка Михова: Кризата в брака е неизбежна. Спасението е да се внесе разнообразие отвън

Интервю със Златка Михова - клиничен психолог и семеен психотерапевт. Работи с деца и семейства вече от 26 години. Директор е на магистърската програма по семейно консултиране в Нов български университет. През 1994 година, заедно с Института по фамилна терапия в Лондон, започва университетско обучение на семейни психотерапевти в България - първата подобна програма в България и в Източна Европа.

Част от интервюто за ползите от семейната терапия и консултиране:

- Подходяща ли е семейната терапия, когато партньорите толкова са изострили конфликтите помежду си, че са пред развод?

- Зависи каква е ерозията на връзката им. Семейните отношения в основата си са емоционални. Трайните отношения между партньорите и между родители-деца имат качеството на привързаност. Очаква се всеки да разбира другия, да дава и да получава помощ, грижа, утеха. Може съпрузите много да се карат и да говорят за раздяла, но най-дълбокото и базово ниво на привързаност между тях да го има. В такъв случай, дори да са много тежки, силни и гръмогласни конфликтите, може да се работи. Има обаче двойки, при които това ниво изобщо не се е изработвало или е много увредено (например, партньорите са станали цинични един към друг).

....

- Подходящо ли е семейното консултиране за хора, които са разведени?

- Разводът, дори ако много са го искали двамата партньори, е криза. Тя води до разочарование от отношенията с други хора. Може да има тъга, чувство, че животът е свършил, че няма смисъл да се прави следваща връзка. Може да има много гняв и дори отричане. Имала съм случай пациентка да казва: „Ние се разведохме, но аз знам, че мъжът ми ще се върне при мен и си го чакам“. Той междувременно има друго семейство, други деца, но жената стои и не живее, защото е убедена, че мъжът й ще се върне при нея. Това е отричане на реалността. В такива случаи е много важно да се работи, за да се преодолее преживяването за загуба. То е сходно с това при смъртта на близък. Наричаме го траурна реакция. Тя има своите фази и продължава месеци, дори години.

Цялото интервю със Златка Михова можете да прочетете тук:

 http://e-vestnik.bg/7541/zlatka-mihova-krizata-v-braka-e-neizbezhna-spasenieto-e-da-se-vnese-raznoobrazie-otvan/

Семейно консултиране

Някои семейства за здрави и щастливи. Но не всички семейства са така стабилни през цялото време. Стресът от модерния забързан начин на живот, годините съвместно съжителство, промяната в характерите, ежедневните малки проблеми и още причини, могат да доведат до криза в семейството. Тогава семейните членове си задават много въпроси, чиито отговори не винаги могат да открият сами. Дори и най-добрите семейства могат да се намерят в ситуация, в която да имат нужда от подкрепа и имено тогава идва решението да потърсят семеен консултант/ терапевт. Това решение не е никак лесно. Често семействата приемат отиването при специалист като голямо предизвикателство - човек извън семейството ще разбере какво се случва в дома им. Тази мисъл за навлизане в най-съкровеното пространство, чиито тайни са пазени дълго време, е трудна за преодоляване. 

Отиването на семейна терапия трябва да се приема като откриване на нови инструменти за общуване, за работа с проблемите, за преодоляване на пречките за хармонични взимоотношения. Ще откриете нови начини да общувате един с друг, дори може да "видите" нови страни на своите близки, които до момента не сте познавали. 

Семейното консултиране и терапия работят с отношенията между членовете на семейството, както и между брачните партньори. Семейството е система, в която членовете си взаимодействат по между си и влияят един на друг, въпреки че не винаги това е напълно осъзнато. 

В живота си човек непрекъснато се намира в някакъв вид система - в своето семейство, в интимна връзка, в приятелски кръг, в професионална сфера и т.н. През целия си живот ние винаги сме част от различни общности, участваме в различни свързаности (семейство, приятелски кръг, професионална общност и др. ). Тези връзки са важна част от нас самите, от нашата идентичност – това, което знаем и вярваме че сме. Те са  определящи за емоционалните ни преживявания. Семейното консултиране се занимава с отношенията между хората, които стоят в основата на онова, което ние като личности преживяваме. То  е особено успешно, поради включване на широкия контекст около възникнал проблем, свързан с жизнени кризи – развод, загуба, болест, психична болест в семейството, връзката семейство-училище, зависимости и наркомания, насилие и други проблеми на семейната система.
Семейното консултиране е полезно при:

• Конфликтни отношения в двойката

• Конфликтни отношения в семейството - между родители и деца, както и между други членове на семейството
• Неудовлетвореност от интимната връзка - охладняване на партньорските взаимоотношения, отчуждение 

• Неудовлетвореност от собствените постижения и личното функциониране

• Депресия, тревожност на член от семейството 

• Трудности при комуникацията с деца и юноши

Семейният консултант, заедно с клиента си, прави взаимовръзка между дадени събития  и отношения, и последствията от тях. Показва различна гледна точка на семейството и по този начин заедно успяват да намерят път към по-удовлетворяващи отношения и по-добро качество на комуникация.Системното мислене е в основата на семейния подход. Често пъти ние мислим, че проблемът е в самите нас или пък не можем да разберем кое не е наред и защо се случват определени събития, или защо имаме определени реакция. Не разбираме защо не сме в хармония със заобикалящия ни свят и хората в него. Идеята на системното мислене е, че "няма болен индивид", има "болни взаимоотношения". Семейният терапевт работи върху взаимоотношенията, начинът, по който функционира семейната система (и не само семейната), в която клиентът се намира. Историята на клиента се разглежда винаги в контекста на заобикалящата го среда. Изследват се минали събития, взaимоотношения, които е възможно да влияят на настоящия момент.