Отношенията в двойката след появата на дете

 

Появата на дете в семейството обикновено е чакано и желано събитие в живота на една двойка. Очакването на новия член на семейството е изпълнено с много нови преживявания. И ако до момента двойката е постигнала хармония в съвместния си живот, то появата на детето им може да донесе както радост, така и сътресения в отношенията между партньорите.

Какво се случва всъщност? Партньорите са се нагодили един към друг, познават се, постигнали са разбирателство в съвместния си живот, имат хармонични любовни отношения, отдадени са един на друг. Това е в идеалния случай, разбира се. Детето носи със себе си както много положителни емоции, така и много промени, които настъпват в ежедневието, а от там и в отношенията. Партньорите вече не са само такива - станали са родители. Ролите, на майка и баща, са както познати (от собственото им семейство), така и непознати, като роля за тях самите и помежду им. Любимият вече не е само любим, той е и родител. Тези нови роли и новият човек, носят със себе си очаквания и промени, за които е добре да говорим.  Има няколко често срещани промени, които могат да повлияят негативно върху отношенията на двойката.

1.      „Къде да сложим детето?“

Разбира се, не говорим за място буквално. Когато детето е вече вкъщи, то започва да „търси“ своето място в семейството. Това налага двойката да „освободи“ такова пространство, а това именно е първата промяна. Ако до момента мъжът и жената са имали едно ежедневие и навици, сега те ще се променят. Новият човек има нужда от внимание, грижи, време, обич, които очаква и от двамата си родители. Обикновено тази промяна за майката настъпва по-бързо и леко, тъй като тя, чрез бременността си, усещането на бебето в тялото си, е имала повече време да привикне с мисълта за появата му. И тук искам да допълня колко е важно бащата да бъде ангажиран с проследяването на бременността и подготовката на дома, а защо не и със самата поява на собственото си дете. ( все повече навлиза идеята за присъствие на бащата по време на раждането). Когато бащата присъства на прегледите по време на бременността, той буквално вижда своето дете. Така идеята за детето вече не е просто очакване и представа за него. С присъствието си мъжът вече е ангажиран с ролята си на баща. Той не е страничен наблюдател на бременността, а част от случващото се.

Пространството, от което детето има нужда, е освен физическо и емоционално. Родителите трябва да намерят място на новия член на семейството както в дома си, така и в отношенията си. Ако до момента партньорите са се посвещавали един на друг изцяло, сега част от времето и мислите ще са насочени към детето им. И двамата партньори трябва да приемат тази промяна и да се наслаждават на времето, което прекарват заедно.

2.      Разпределяне на време и задачи

Ако до момента двойката е имала своите ангажименти, както по отделно, така и заедно и са се справяли с тях с лекота, то с появата на детето ситуацията се усложнява. Родителите стават постоянно свързани с грижите около детето си и един с друг. Всеки ангажимент, общ или индивидуален, се съобразява с детето – кой ще го гледа, за колко време, къде. Трудността тук се усеща особено силно при родители, които не получават подкрепа от баби или други близки, на които да могат да оставят детето си. Тогава всяко излизане е свързано с организация около детето, съобразено с режима му или оставането на единия родител с него. Това е една от големите промени, като част от родителстването, особено преди започването на ясла или детска градина. По-сложната организация обаче, не бива да кара родителите да ограничават контактите си твърде много. Важно е да успеят да се нагодят към новото си ежедневие и да намират време както един за друг заедно, така и по отделно.

3.      Време за мама и татко

В продължение на горното, важно е освен време за детето, родителите да намират време и за себе си, като двойка. Много често след раждането на детето партньорите, улисани в грижите за бебето, забравят да се наслаждават един на друг. Разговорите са основно свързани с грижата за детето и дома. Въпреки новите задължения обаче, е важно партньорите да намират време за развитие на отношенията си както като двойка, така и като индивиди. Срещи с приятели, спорт, обучения, професионална реализация, хобита, са все неща, които не бива да бъдат забравяни. Често младите родители се чувстват уморени от грижите за детето си и се ограничават от други дейности. Мислят, че като родители трябва да се отдадат изцяло на новия член на семейството. Тук е добре да е ясно, че грижата за себе си, за собственото си емоционално благополучие, не означава, че оставят ролята си на родител на заден план. Точно обратното. Ограничаването в едно и също ежедневие, липсата на разнообразие, води до напрежение, дори до депресивни състояния. Това се случва най-често при майката, докато тя е в отпуск по майчинство. В това време тя е основно ангажирана с грижите за бебето. Едновременно с радостта по отглеждането му обаче, настъпва и труден момент за майката, който е свързан с повтарящото се ежедневие, изпълнено с грижи за детето и домакинството. Повтарящият се цикъл от задачи е способен да покачи напрежението у жената, както и да я доведе до депресивно състояние. Именно за това е важно тя да разнообразява дните си, като излиза с приятели, занимава се любимото си хоби, спорт или друго, което е правила до преди появата на бебето. Тук е много важна подкрепата от бащата, който да поеме грижите за детето и да подкрепи своята половинка в желанието ѝ за разнообразие.

Отново във връзка с необходимостта от разнообразие, е добре родителите да получават помощ в отглеждането на детето си от други близки хора - баби, дядовци и др. Те трябва да се грижат за връзката помежду си, като се разнообразяват и заедно, и намират време за тях като двойка.

Към тази точка ще добавя и сексуалните отношения между партньорите. Често след раждането и покрай грижите за детето, сексът се случва все по-рядко. Умората след натоварения ден е най-честата причина, която се определя като причина за липсата на сексуални взаимоотношения. Тази липсата обаче, отдалечава двойката. Сексът е част от любовта и е необходим, за да се запази хармонията в отношенията. Новата родителска роля не бива да изключва тази на любовниците.

4.      Новите роли

В предишната точка направих вметка към тази, а именно новите роли, които партньорите приемат, ставайки родители. Партньорите мислят, че се познават добре, но често след появата на дете, те с изненада започват да забелязват нови черти един в друг. До момента те са били двойка и са имали едни отношения. От момента, в който вече са трима, те ще видят как всеки един от тях полага грижи за някой друг. За първи път ще видят партньора си в нова светлина, родителската. Как се грижи за детето? Какво отношение има? До колко е ангажиран всеки един? Възгледите за възпитание могат да се окажат различни. Това са все неща, които до момента на връзка им не е имало как да видят един в друг. Това е моментът, в който партньорите сякаш се преоткриват. И това е много важно и за двамата. Този етап може да ги сближи още повече, но може и да доведе до сътресения в отношенията им, ако единият не приема начина на родителстване на другия или не отговаря на очакванията, които другият е имал за него.

Появата на новия член на семейството със сигурност носи промяна в живота и отношенията на двойката. Промените водят със себе си както положителни, така и отрицателни последици. Когато двойката усети, че новото ежедневие не е каквото са очаквали и е по-скоро натоварващо за техните взаимоотношения, е добре да се погрижат за връзката по между си на време. Дори още бебета, децата усещат и се влияят от обстановката у дома и от отношенията между родителите си. Всеки родител се старае и желае да даде най-доброто от себе си в грижите за детето си и именно заради това, е важно да бъде в хармония със себе си, както и с половинката си. Семейното консултиране може да подкрепи двойката в адаптирането към този нов етап от връзката, да помогне за изграждане на нови механизми за справяне с промените и да изгради заедно с тях новия „родителски екип“, както и да запази „съпружеския“ такъв.

За разводите с любов...

Говорейки за семейна терапия, повечето хора очакват тя да допринесе за скрепяване на брака и да изтрие мислите за развод. Може би изненадващо за тези хора, ще напиша, че понякога семейната терапия помага на двойката да вземе по-лесно и бързо решението за развод. Ще кажете „Каква е тази терапия?“. Ами, такава. Целта на семейната терапия, а и на терапията въобще, кратко и най-просто казано е щастието. Когато това щастие се окаже невъзможно за двойката, като такава, целта на терапията се измества към личното щастие на всеки един от партньорите, а и на семейството въобще.

До колко обаче сме склонни да сложим край на едно нещастно съжителство? По-лесно ли е да живеем неудовлетворени от отношенията с партньора си, отколкото да разтрогнем брака си? Примиряваме ли се със ситуация, която макар и напрягаща ни ежедневно, все пак ни е позната и ни е по-лесно да живеем с навика, отколкото да се впуснем в нещо непознато? Колко е трудно да се стигне до това решение? Със сигурност всеки познава двойки, които не изглеждат щастливи в брака си, но въпреки това, не стигат до развод. Има много фактори, които правят решението за прекратяване на брака по-трудно отколкото на пръв поглед може да изглежда то.

1. Религия

Различните религии гледат на развода по различен начин:

Будизъм

Будизмът, за разлика например от християнството, не е религия, центрирана около семейството - съответно независимо от причините, той няма доктрини върху институционалните връзки. Подобни причини могат да бъдат ролята на непривързаността (в Будизма) и собственото търсене на просветление. Будизмът не гледа на брака като на религиозен акт, задължение или ангажимент, напротив - на брака се гледа като на светски въпрос. Що се отнася до развода, предполага се, че една будистка двойка (ако и двамата партньори са будисти), спазваща етичните принципи на Будизма, не би имала необходимост от развод. Все пак, ако по някаква причина се загуби общата хармония, взаимност или в крайните случаи се стигне до насилие, според Будизма раздялата (разводът) е предпочитан избор.

Християнството

Упоменаване на развод може да се прочете още в Новия Завет. Исус Христос определя единствената причина за развод - съпружеската измяна. „И казвам ви: Който напусне жена си, освен за прелюбодейство, и се ожени за друга, той прелюбодействува; и който се ожени за нея, когато бъде напусната, прелюбодействува.“ (Евангелие от Матея 19:9).

Православната църква разширява понятието и причините за развод, и в днешно време в Православната църква е прието да се даде развод при следните причини, освен прелюбодеяние: отказване на съпруга или съпругата от Православието (смяна и приемане на друга религия), противоестествени пороци, неспособност за брачно съжителство, опит за самоубийство, неизлечима психическа болест (Руска Православна Църква).

Католическата Църква абсолютно не допуска църковен развод. Втори брак може да се сключи само при смърт на единия от съпрузите.

Ислям

В Исляма разводът не се поощрява, но се допуска. Началото на бракоразводния процес става с трикратно заявление от съпруга за намерението да се разведе. Процедурата на развода е доста сложна, тъй като целта на законите на шериата е да се примирят развеждащите се.

2. Ценности

Тук имам предвид семейни ценности. Според едни семейства, целостта на семейството, в буквален смисъл, е на почит. Т.е. – независимо от това, което се случва в дома, семейството трябва да остане цяло. Обикновено проблемите остават вътре в дома, за тях не се говори, а за околните отношенията в тези семейства изглеждат хармонични. За членовете на рода е много важно околните да не разбират за противоречията. Тук се наблюдава известен парадокс. Семейството от една страна е разединено, заради възникнали неразбирателства, но от друга – твърде обединено около идеята да изглеждат задружни и подкрепящи се, за околните.

3. Възпитание

Възпитанието играе роля във всички сфери на нашия живот. То е основополагащо за това какви ще бъдат нашите разбирания за живота въобще. Например, дете, което е отгледано в твърде консервативна среда, с много забрани, по-трудно би приело „свободата“ на развода, като възрастен. Идеята да поиска развод, заради собственото си щастие, би била далечна за човек, който е бил поставян в рамка, на който не е разрешавано да изказва мнение и на който всяка проява на свободолюбие, е била наказвана. Такъв човек е склонен да остане нещастен в отношенията с патньора си, но да не рискува да „разочарова“ някого, искайки личното си щастие.

4. Пример за подражание

Близко до възпитанието, но и не съвсем. Примерът за подражание е, нещо което предаваме на децата си несъзнателно. Ако при възпитанието казваме обмислени неща, то с примера не е така. Примерът се предава дори повече от осъзнатото възпитаване. Едно дете добива представа за това какво е семейство, спрямо това, което вижда. Т.е., ако неговите родители не се разбират, то не усеща топли чувства между тях, дори става свидетел на неразбирателството им, то остава с представата, че това е нормало за едно семейство. Когато тези родители, въпреки несходствата си, остават заедно, у детето се изгражда изкривена представа за важността на целостта на едно семейство – семейството трябва да остане заедно, независимо от това дали е щастливо. Това дете ще стане възрастен, който ако не е щастлив в брака си, ще повтори модела, който познава - „заедно на всяка цена“.

Ако детето има обратния пример – родители, които решават да се разделят, защото заедно не са щастливи и то вижда, че след това всеки родител е щастлив по своему, за него идеята за развод би била много близка. Ценността на личното щастие, също ще бъде по-позната.

Това са няколко фактора, които влияят над трудността за решението за развод. Разбира се, те не изчерпват причините. Тези фактори не са непреодолими. Те не обезсмислят семейното консултиране. Желанието за промяна, чрез която да се запази брака и да се възвърне хармонията в отношенията, са целта на терапията и те са постижими, при наличието на чувства и желание у партньорите. Семейният консултант е този, който ще подкрепи семейството в търсенето на необходимата промяна и преотркиване на партньорските взаимоотношения.

Източници:

Wikipedia

dama.bg

Какво е емоционална интелигентост и колко е важна тя ?

Когато говорим за интелигентност, почти винаги имаме предвид интелигентността, свързана с ума и използваме термина “коефициент на интелигентност”. Често казваме за хора, че са “умни”  или “глупави”, че са “Айнщайн” или пък, че “нямат нищо в главата си”. Повечето хора не допускат съществуването на друг вид интелигентност, не по-малко значима от умствената.
Ричард Хърнстийн и Чарлс Мъри в книгата си “The Bell Curve” приписват огромна важност на коефициента за интелигентност, но дори те признават, че : “Може би първокурсникът с отлична оценка по математика на кандидатстудентския изпит няма да стане точно математик. Ако иска да управлява собствен бизнес, да стане сенатор или милионер, той не бива да се отказва от мечтите си.
Връзката между изпитните резултати и такива постижения е нищожна и се дължи по-скоро на всички други умения, които ще успее да приложи в живота си”. Другите умения, ние наричаме “емоционална интелигентност”.
През 1990 г., фразата "емоционална интелигентност" е измислена от психологът от университета в Ню Хампшър Джон Майер и Петър Салови от Йейл, като средство за описване на способността за разбиране на собствените чувства, изразяване на съпричастност към чувствата на другите и регулирането на емоциите по начин, който повишава качеството на живот.

Способността да се направи оценка, управление и контрол на емоциите на самостоятелно ниво и отделно това на другите, е ключовата платформата на емоционалната интелигентност.

Емоционалната интелигентност най-добре може да се обобщи като способността ни да бъдем наясно с това, което чувстваме и  способността ни да контролираме това, което чувстваме, за да се разбираме с другите хора.

Емоционалната интелигентност или коефициентът на емоционална интелигентност навлиза в разговорния език през последните двайсетина години, но всъщност ние от много отдавна използваме термини, определящи аспект от емоционалната интелигентност. Такива например са изразите “непредсказуема личност” или “муха без глава”. И двете определения описват човек, който не притежава достатъчен самоконтрол. Други, като “не му пука за нищо” определят човек, който не проявява съчувствие. А обратно на него е, когато казвате на някого, че е “като разтворена книга” – проява на силно съчувствие. Когато ви определят като “човек на място”, това означава, че вие имате силно развито самосъзнание. А ако сте “общителен” човек, значи имате развити социални умения и с вас се общува лесно.

Робърт Ууд и Хари Толи описват пет компонента или пет сфери на компетентност, от които се състои емоционалната интелигентност:
• самоконтрол - способността да управлявате и контролирате собственото си емоционално състояние
• самопознание - познаването на себе си и емоциите си - какво ви казват те
• мотивация - способността да направлявате емоциите си с цел постигане на целите си
• емпатия - възможността за откриване и определяне на емоциите на другите
• социални умения - отношението към другите и влиянието върху тях

* Самоконтролът е способността на индивида да управлява и контролира емоционалното си състояние. Фактът, че живеем сред други хора, налага да бъдем загрижени и отговорни за човека до нас. В случай, че всеки реши да прави точно каквото иска, когато иска, с когото иска и както иска, светът би бил хедонистичен и същевременно хаотичен. Умението за самоконтрол означава да работим с чувствата си, но не и да им се отдадем напълно.
Правилно би било чувствата да бъдат управлявани по такъв начин, че човекът да има подходящо поведение в зависимост от ситуацията, в която е поставен. Самоконтролът е тясно свързан със самопознанието. Хора, със слаби умения в тази област непрекъснато се борят с негативни чувства, докато онези, които умеят да се контролират, много по-бързо се възстановяват от превратностите на живота.
Целта е равновесие, а не потискане на чувствата, тъй като всяко чувство има своята стойност и значение.
Когато чувствата ни са твърде приглушени, те водят до безразличие и дистанцираност, когато обаче излязат извън контрол и станат твърде крайни, и трудни за овладяване, могат да доведат до силна тревожност, неудържим гняв или маниакално вълнение.
         Изкуството да утешаваме себе си е едно от основните жизнени умения.

* Самопознанието е може би най-трудното умение за овладяване. Малко от нас са способни да разбират собствените си чувства и импулси, и успяват да ги използват при вземане на жизненоважни решения или необходимост от формиране и контролиране на поведението си. Опитът показва, че много хора имат грешна и нереалистична представа за себе си. Някои прекалено се подценяват, а други са изпълнени с особено голямо себелюбие.  Пълноценното възприемане на чувството, докато то все още трае, е ключов елемент от емоционалната интелигентност. Има разлика между това да се оставиш на чувствата си и това да осъзнаеш, че си в техен плен. Ако не можем да забележим истинските си чувства, ние ставаме подвластни на тях. Силните чувства са в състояние да смутят мислите, но пълната им липса също може да се окаже разрушителна, особено при взимането на важни решения, от които зависи съдбата ни. Хората, които са уверени в чувствата си, управляват по-добре живота си, тъй като имат ясно отношение към личните си решения – от избор на спътник в живота до избора на работа. Качеството на ума да наблюдава и изследва преживяното като такова, заедно със свързаните с него емоции, е сродно на описаното от Фройд “равномерно разпределено внимание”, което той препоръчва на хората, които искат да бъдат психоаналитици. Те самите наричат това умение “наблюдаващо его” - способност на самопознание, позволяваща на аналитика да наблюдава собствените си реакции спрямо думите на пациента.

* Мотивацията е енергията, която направлява нашето поведение, силите, които ни помагат да постигаме целите си.
Основните качества на мотивацията са самочувствието, енергията, решителността, упоритостта, ангажираността и оптимизмът. Мотивацията има голямо значение за равитието на социалните умения, включително възможността да влияем положително върху поведението на останалите, да предотвратяваме и разрешаваме конфликти, да живеем и работим съвместно с други хора. Личности, които са силни в този аспект, се описват като ориентирани към целите си, като хора, които винаги знаят какво искат да постигнат. Те са по-производителни и ефективни във всичко, с което решат да се заемат.
         Не е тайна, че емоционалните вълнения могат да повлияят до такава степен на умствените способности, че дори да ги парализират.  Състояния на тревожност, ярост, депресия, не позволяват на човек да поеме ефикасно информацията, нито да я обработи добре. Негативните емоции могат да фокусират вниманието ни върху тях толкова силно, че да ни попречат да мислим за друго. Не са малко случаите, при които знаещи студенти, не се представят добре на изпит, защото притеснението им е било толкова голямо, че мислите сякаш са “избягали” от ума им. В момента, в който излязат от учебната зала, те са в състояние да отговорят безгрешно на въпросите, които преди минути са ги затруднили.

* Емпатията е способността да се разбират мислите на някого, което довежда до усещане на неговите чувства и емоции. 

Това умение е както на индивидуално, така и на групово ниво. 

 Емпатичните хора са по-чувствителни спрямо социалните сигнали, които подсказват нуждите или желанията на другите. 

Връзката на емпатията със самопознанието е много силна. 

Колкото по-отворени сме към собствените си емоции, толкова по-умело разчитаме чувствата – и своите и тези на останалите. 

Хора, които нямат добре развито самопознание са неспособни  да разберат чувствата на другите. 

Такива хора имат трудност при идентифициране и назоваване на собствените емоции, трудности при разпознаване на емоциите на другите хора; затруднения при разграничаване на емоции и телесни усещания, недостатъчна способност за фантазиране (символизиране) и стеснено внимание, фокусирано върху външни събития за сметка на преживяванията.  Тъй като са объркани по отношение на собствните си чувства, алекситимиците се оплитат напълно, когато друг човек изразява чувствата си пред тях. Това е сериозно увреждане от гледна точка на емоционалната интелигентност. 

Емпатията се поражда именно от чувства на свързаност, загриженост към другия. Тази способност да умеем да разбираме как се чувстват другите, се осъществява в множество ситуации, от продажбите и мениджмънта до романтичната любов и грижите за децата, състраданието и политическите действия. Емпатичните хора са по-подходящи за професии в областта на медицината, образованието, продажбите и мениджмънта. Отсъствието на емпатия е характерно за психопати, престъпници с тежки престъпления.

* Социалните умения помагат на индивида да създава и задържа междуличностни взаимоотношения, да се интегрира в групи от хора, да работи ефективно като част от екип или група, да влияе на отношението, мнението и поведението на обкръжаващите, да ръководи хора или цели организации, да не допуска конфликти или да успява да се справи успешно с тях. Тези умения подхранват популярността, лидерските умения и ефикасното междуличностно общуване.  Едно от основните социални умения е степента, до която хората са в състояние да изразят собственито си чувства. 

Очакванията към и между хората вече не могат да бъдат достигнати единствено с интелектуални качества, необходими са и качествата на личността, които обобщаваме с понятието  емоционална интелигентност. Все по-важни за реализирането на целите ни във всяка област от живота са добрите социални умения, мотивацията ни, познаването на собствените ни чувства и емоции, умението ни за самоконтрол и способността ни да разбираме другите. 

Източници:

"Особености на емоционалната интелигентност при лица с различни професии", дипломна работа на Полина Даскалова, СУ "Климент Охридски".

5 мита за семейното консултиране и 5 положителни страни

Митове:

1.  Не съм/сме в криза

Нямате явен конфликт, не се е случило нищо необичайно, не се карате. Въпреки това обаче, усещате, че нещо не е наред, но не можете да определите какво е то. Отдалечавате се от половинката си и се чувствате объркани от ситуацията.

Тук е моментът, в който семейният терапевт може да ви помогне да дефинирате това усещане, което само по себе си е част от вашия напредък и път към промяната, от която отношенията ви се нуждаят.

2.  Скъпо е

Цената за семейна консултация може да бъде различна при всеки терапевт. Тя се определя най-често от квалификацията, опита му и общи стандарти за заплащане в сферата. Това дали е скъпо, разбира се, е относително понятие, според разбиранията на всеки човек и според неговия доход.

Колко ще ви излезе консултирането, е трудно да се прецени – възможно е да отидете на 3 сесии и да нямате нужда от повече, но може да се наложи да ходите с месеци.

3.  Мога да споделя с приятел

Да, можете, разбира се. Най-често бихте споделили личните си преживявания с най-близкия си приятел. Приятелят е този, който винаги би ви подкрепил и изслушал. И това е прекрасно. До колко обаче, вашият приятел, който е такъв за вас, защото имате сходни разбирания, мироглед, общи преживявания, може да бъде обективен, когато се отнася за отношенията ви с вашата половинка, която той познава, но все пак вие сте този, който му е по-близък? Обикновено нашите приятели дори да виждат слабите ни страни, ги премълчават, защото не биха искали да ни наранят, още по-малко, когато виждат, че сме в затруднено положение. Когато споделяме с приятел, той обикновено ни дава практически съвет, казва ни нещо „на готово“ и ние или го приемаме или го отхвърляме. Подобни съвети могат да бъдат полезни в ежедневни ситуации (напр. Коя рокля да си купя -синята или зелената), но не и в житейски ситуации, за които е необходим по-задълбочен анализ и често промяна на вътрешни нагласи.

Терапевтът, също като приятеля, не би искал да ви нарани. За това той чрез опита, уменията и познанията си, ще ви помогне да погледнете на ситуацията, в която се намирате, под различен ъгъл. Ще ви подкрепи и ще ви покаже нови начини за справяне с трудните моменти, нови начини за общуване, което ще ви помага в различни житейски ситуации.

4.  Трудно е

Това донякъде не е мит. Семейното консултиране е процес, който не протича леко. Отивайки на терапия, вие вече сте преминали част от този не лек път. Попадайки на специалист, с който се чувствате удобно и на който се доверявате, прави процесът за вас все по-лек. С подкрепата, която ще усетите и новите умения и гледни точки, които ще придобиете, вие ще усещате времето, прекарано в кабинета на терапевта ви, все по-полезно и положително за вас. Така, твърдението, че е трудно, ще става все по-далечно и ще започнете да виждате много други страни на терапията. 

5.  Знак на слабост

Това е вярване, което е присъщо за много хора, които смятат, че да потърсиш подкрепа е признак на слабост. Всъщност да се сблъскаш директно със собствените си слабости, да признаеш, че нещата около теб не се случват както ти се иска и да искаш да ги промениш, определено звучи повече като признак за сила на характера, отколкото за слабост.

Какво ни дава семейното консултиране:

1.  Успокоение

Винаги е хубаво, когато чуете от страничен човек, още по-добре, когато той е специалист, че се движите в добра посока. Това ви дава спокойствие, че се справяте добре и че има изход от ситуацията, в която се намирате.

2.  Увереност

Да знаете, че сте способен да се справите с трудните моменти, че имате уменията за това и че можете да разгледате дадена ситуация от различни перспективи, ви дава по-голяма увереност.

3.  Перспектива:

Семейният консултант е този, който ще ви помогне да погледнете на случващото се от различен ъгъл. Той ще ви „извади“ от затворения кръг, в който се намирате и ще ви помогне да намерите различни посоки на развитие и промяна на ситуацията.

4.  Самостоятелност

Макар, че изглежда, че терапевтът ви повлиява, всъщност той ви подкрепя по пътя ви към промяна и към придобиване на нови способи за справяне със собствените си терзания. Той не ви дава готов отговор, нито практически съвет. Вашият консултант ви помага да разширите кръгозора си, да придобиете нови умения и познания за самия себе си. Всичко това ви прави независими и способни да взимате самостоятелно решения във всяка ситуация.

5.  Удовлетворение

Да отидеш на терапия, значи да направиш нещо за себе си и/ или за семейството/ връзката си. Това ти дава истинско удовлетворение от самия себе си. Да се грижим сами за себе си и да поемем нещата в свои ръце, да разчитаме най-вече на собствените си способности, ни дава вяра в собствените ни възможности.

Това са само част от митовете и положителните страни на семейното консултиране и отиването на терапия изобщо. Терапията е индивидуално преживяване и какво ще бъде то, зависи от личността, терапевта, контекста около тях и много, много други неща. В крайна сметка опитът да си помогнем с подкрепата на специалист, няма да ни отнеме много време и ресурс, но непредприемането на никакво действие и стоенето в една и съща, неудовлетворяваща за нас ситуация, със сигурност ще ни отнеме много повече. 

Размисли на празника на психолога, психиатъра и психотерапевта

В деня на психолога 4 април, се замислих защо и кое ме накара да тръгна по пътя на психотерапията и по-конкретно на семейната терапия. Докато учех "Специална педагогика", като бакалавър, винаги нещо не ми достигаше по време на лекции. Четях, учех, слушах преподавателите, но у мен оставаше нещо неясно. Това неясно нещо беше - какво се случва в тези семейства? Тази така важна тема според мен, оставаше на заден план. Не просто на заден план, изобщо не беше обсъждана. Наред с всички педагогически подходи, семейната среда е не по-малко важна за развитието както на децата в норма, така и на тези извън нея. Оттам се зароди любопитството ми към системното мислене, към отношенията, връзките между семейните членове, влиянието им един на друг и т.н.
Друга причина е желанието ми да разбирам поведението на околните. Никога не съм приемала, че някой прави нещо нередно, просто така. Изрази като "прави го от лошотия" за мен не са обяснение. Винаги съм търсила причини за дадено поведение. Преди време мислех, че просто "оправдавам" хората, но сега знам, че това не е точната дума. Да търся причини, връзки с минали събития, за мен е единственият начин да разбера защо хората са такива каквито са и едновременно с това да продължа да вярвам в добротата им, дори когато на пръв поглед действията им показват друго.

Да изслушвам хората и да се вълнувам от историите им, винаги е било част от мен. Да се опитвам да ги разбирам и подкрепям, също. Да разбирам и себе си, собствените си емоции, реакции, преживявания, може би прави живота ми по-натоварен, но това е начинът, по който се чувствам най-пълноценна и полезна за самата себе си.

И така, събирайки всичко изброено, някак естествено се насочих към семейната терапия. Обучението и практиката ме обогатяват всеки ден, което ме прави истински удовлетворена.

Честит празник, колеги! Бъдете винаги любопитни, търсещи, отдадени и щастливи от това, което правите!

Специални нужди? Наистина ли?

На световния ден на хората със синдром на Даун, бих искала да ви покажа едно видео, направено от тези хора за всички нас, които твърдим, че те имат "специални нужди". До колко това наистина е така и от какво всъщност се нуждаят те? Вижте в клипа.

https://www.youtube.com/watch?v=kNMJaXuFuWQ

А повече за синдромът на Даун можете да прочетете тук:

https://specminds.blogspot.com/p/blog-page_6596.html

За семейните ценности през годините, за семейството и ценностите въобще

"Голямата опасност за семейния живот се намира във всяко общество, което се покланя на удоволствието, комфорта и независимостта. Тя е залегнала във факта, че хората затварят сърцата си и стават егоисти.“

Папа Йоан Павел II

Да имаш хармонична връзка в днешно време, се оказва много трудно, почти непостижимо. Все по-често виждам двойки, които се разделят.  Най-често те са живяли на семейни начала, без деца. Но има и двойки, които са били на друг етап от връзката си - не са заживяли заедно, до такива, които са сключили брак и са създали дете/ деца. Най-честата причина за раздяла при тези, които нямат брак и деца, е именно желанието на единия от партньорите за такова развитие на връзката, докато другият все още не чувства подобна потребност. Това разминаване в желанията и представите за развитие на връзката между партньорите, се оказва непреодолимо различие, което в даден момент довежда връзката до нейния финал.

И все пак каква може да бъде причината двама души, които дълго време са били щастливи, сякаш изведнъж да прекратят отношенията си? Ако се върнем в годините, например във времето на нашите баби и дядовци, ще видим, че много по-рядко, почти никога, не се е случвало двойки да се разделят, защото единият иска да създаде семейство, а другият не. В онези времена сякаш най-голямото нещо, което човек може да постигне в живота, е било да създаде поколение и не е имало съмнение дали това е така. Сега обаче, въпросът кое е най-важното и голямо постижение в живота, има различни отговори. Да създадеш поколение или да имаш успешна кариера, да постигнеш финансова независимост, да допринесеш за някаква кауза, важна за обществото - постижения, които сякаш не можем да сравним и да определим кое има по-голямо значение и прави живота ни по-пълноценен. Всяко едно от изброените има своите защитници. Вече не изглежда нито задължително, нито логично, двама души, които живеят заедно, да сключат брак и да създадат семейство. Има много успешни семейства от двама души - мъж и жена. И защо да не ги определим като успешни? Това, че нямат деца, по различни причини, прави ли ги по-малко успешно семейство, от това, което има деца?

Възможностите, които днешният живот ни предоставя са неограничени. Вижданията за това как да живеем добре, също. И именно този избор прави създаването на успешна и дълготрайна връзка все по-трудно постижимо. Хората виждат много варианти за щастие. Чувството на пълноценност може да бъде постигнато по различен начин. И сякаш много от нас "се възползват" от този голям избор.

Замислям се, ценностите на кое време са по-истински значими? На нашите предци, когато да създадеш поколение, е било най-важното постижение или сега, когато личното самоусъвършенстване, постигането на материални блага, са не по-малко смислени, за да определим живота на дадена личност като успешен.

Времето, в което живеем е прекрасно със своето разнообразие от възможности за развитие на личността. Това несъмнено е така. Но все по-често се оказва, че имайки много избори, човек се лута между тях и не успява да създаде дълготрайна връзка. Като казвам дълготрайна връзка, тя може дори да не е само интимна - връзка с кариерата си, връзка със собствените си желания за развитие. Вчера исках да съм адвокат, но днес видях възможност да бъда лекар...

А любовта? Тя сякаш не може да устои на всички изкушения около нея. Дали обаче, сме по-щастливи сега, с всички тези избори, които имаме? Или беше много по-лесно, когато имахме само един? Когато да откриеш единствения партньор, да останеш с него завинаги и да създадете семейство, да продължите рода, ни правеше успешна личност, от която и страна да го погледнеш...

На края на тази статия, бих искала да цитирам мисъл на Дейв Уилис, който казва "Обичай семейството си повече от вещите си, парите, кариерата или хобитата. Тези неща не могат да ти отвърнат с любов". 

  

А какво е любовта и семейството според различни известни личности, живяли в различни години, можете да прочетете в следващата статия:

  

https://www.manager.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/22-%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BB%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE

 В духа на тази статия и на горните цитати, бих искала да ви припомня и едни други мисли и изказвания - тези на представители на поколението Сампо: 

https://specminds.blogspot.com/2018/11/blog-post_19.html

Имате избора да харесате и припознанието най-близката до вас мисъл.