Всички сме чели приказки, в които след редица препятствия, двамата влюбени стигат до мечтания ден - СВАТБАТА! И приказката приключва набързо с "...и заживели щастливо." Положителен финал, оставаме удовлетворени и спокойни за съдбата на нашите герои. Затваряме книгата, заспиваме...а на другия ден, избираме нова приказка, с подобен финал....Но какво ли би било, ако заменим "и заживели щастливо" със "следва продължение"? Какво ли ще прочетем? Дали ще бъде интригуващо, вълнуващо, ще има ли нови препятствия пред героите ни? През какво ще преминат? Кой ще бъде заедно с тях? Има ли финал тази приказка? Как можем да завършим книгата за съдбата на двама влюбени, избрали да продължат живота си заедно? Наистина ли сватбата е финалът? В красиво нарисуваната и леко написана книга с приказки, може би да. Но в нашия живот, това е по-скоро уводът или предисловието. Дори самата СВАТБА заслужава своя самостоятелна глава в нашата вече не приказка, ами цял роман, написан в няколко тома...:)
Какво е сватбата? Защо е необходима? Трябва ли да я има изобщо? Това е въпрос, който има различни гледни точки, привържениците, на които имат своите доводи, с които правят впечатлението, че се чувстват спокойни, но не е задължително.
Сватбата е ритуал. За двойките, които решават да изживеят този ден, обикновено той е най-щастливият и чакан момент в живота им. Това е признание. Показвам пред света, че аз избирам ТЕБ за мой спътник през предстоящия ми път, както и че искам да бъда до теб в твоя път. Признавам пред ТЕБ, че не бих могъл /ла да продължа сам/а и не просто сам/а, искам точно ТИ да си до мен! И вече пътят не е мой и не е твой, а е наш. Аз ще имам своите цели, ти твоите и те ще са различни, но ще се стремим заедно към тях. И хем ще бъдат наши цели, хем индивидуални...вече звучи по-сложно от "и заживели щастливо"...
Да, сватбата е прекрасна. Да оставим цветята, роклята, балоните, танцьорите, менчето, букета и т.н. Ние сме един отбор. Взели сме заедно това решение и това ни прави още по-свързани. Суетим се около изброените горе неща заедно, на пръв поглед незначителни, но преживяването е наше, посоката ни вече е обща, целта ни е една! Притесняваме се заедно... Знаете ли, че съществува изследване, според което тревожни състояния, паник атаки, депресии, често са следствие от 3 неща - смърт на близък, смяна на работа или...предстояща сватба! Не съм сигурна в истинността на изследването, но звучи правдоподобно. Наред с положителните емоции, решението и организацията, чакането да дойде Денят, носи толкова много емоции. Толкова различни - еуфория, притеснение (около самата организация, но и "наистина ли го искам?", "това ли е човекът?", "мога/ искам ли да съм център на внимание?").
Някои бъдещи младоженци не спят спокойно, сънуват различни варианти на това как може да се провали тяхната сватба. Премислят План Б, План В....Преценяват, пресмятат, роднините - и те се суетят, понякога помагат, а понякога не съвсем...А знаете ли колко връзки приключват, докато се организира сватбата? ( това да не го четат бъдещи младоженци:), забравете това изречение:))
Сватбата и нейната организация, са част от връзката на двама души, дори не на двама - на цели семейства. Това е преходен момент-ритуал, чрез който от несемейни, от двамата отделни човека, от различни семейства, ставаме НИЕ, едно семейство. И тук, двойките, които са избрали да не изживяват този ритуал, ще кажат, че не са по-малко семейство, защото нямат брак. И няма да е съвсем грешно, но и няма да е съвсем вярно, като повечето неща в живота ни. Въпрос на вярване и гледна точка.
ДЕНЯТ - някак денят дойде. Времето е такова - минава си, не спира, готови или не, щом не сме се отказали, тя идва- НАШАТА СВАТБА! И няма да ни чака, няма да ни пита вече дали сме готови, дали го искаме. Е, дамата в ритуалната зала ще ни попита, но нали няма да обмисляме решението си тогава? На гостите им се танцува, чакат своето "Горчиво". Забравяме какво са ни разказвали приятели и познати, минали през това, и се впускаме с цялото си вълнение в СВОЯ ДЕН. И дали той ще е дъждовен или слънчев, топъл или студен, все едно, такъв е какъвто е, избрали сме го, така както сме избрали красивата, облечена в бяло и сияеща от щастие жена до нас, или спретнатият, костюмиран и несвалящ усмивката си мъж.
И минава като миг. После отваряме подаръците, четем картичките...след няколко дни получаваме снимки, видеа...гледаме ги, връщаме емоциите от ДЕНЯ! Смеем се с приятели, всеки разказва случки от деня, през своя поглед и е пак вълнуващо, интересно, емоционално. Но поканихме определен брой хора, историите им не са безкрайни...видеото не е вечно...и то е почти като миг, (е, миг, с времетраене 6 часа, но все пак с финал). И след това?
...
Следва продължение...
