Колко славно и същевременно колко печално е да бъдеш изключение.

Колко славно и същевременно колко

печално е да бъдеш изключение.

А. Дьо Мюсе



Срещаме ги всеки ден - душевно болни, хора невиждащи, хора нечуващи, хора в инвалидни колички. Хора! Живеещи в болка и радост.

Да живееш, значи да рискуваш, да страдаш и да се радваш. Но понякога идва момент, когато най-малко очакваш и всичко се променя, ти самият се променяш. Докосваш се до болката. Страдаш, но продължаваш да живееш. А това е истинско геройство. За да съумееш и да се радваш на живота си, когато си различен не само от другите, но дори и от самия себе си, е необходима много смелост и воля.

Малко са хората, които определят това съществуване като достойно. Но да бъдеш жертва на обстоятелствата и въпреки това да продължаваш да се бориш се иска повече от достойнство. А ако околните не разбират това? Ако те сочат с пръст и се обръщат след теб, може би дори с насмешка? Или те съжаляват и гледат на теб като на непълноценен? Или отместват бързо поглед и се преструват, че не те виждат? Това не е краят на света. Животът продължава. В моменти като тези разбираш кои са истински добрите хора.

Не знам кое е по-голямо наказание: да се родиш различен или да си вкусил от радостта на живота без ограничения, без невъзможни неща и да си я изгубил. Често пъти всички се стремим да направим по един малък риск, но понякога не разбираме, че така можем да развалим всичко, което сме градили до сега. А то е много повече от моментното щастие, което изпитваме при преодоляването на което и да било препятствие – съзнателно или несъзнателно.

Когато на човек се случи злополука, както това се случи и на мен, и изгуби възможността си да прави нещо, той си дава сметка за това, което е имал и без което е останал. Осъзнава колко много е притежавал и също колко лесно се променя животът. Само за миг! Ако си художник, който вече не вижда синьото на небето, ако си музикант, който не чува шума на вятъра, ако си балерина, която вместо изящно цвете държи патерици – свършил ли е животът за теб?

Когато попаднеш в такова положение, може би трябва да забавиш ход и да се замислиш. Опитах се и аз да направя така. Замислих се за това какво представлява животът и какво искам от него. Да притежаваш нещо, означава, че можеш да го изгубиш. Но за сметка на това пред теб се открива свят, в който духът е над всичко. Другите сетива се изострят и чрез тях получаваш по-различна гледна точка, която дава много нови възможности.

Понякога всичко се поправя. Продължаваш живота си и си спомняш за случилото се все по-рядко и по-рядко. Като за лош сън, като за филм. Но това е сън, който не бива да забравяш, защото други продължават да живеят в този кошмар.

Когато останеш неравен завинаги, осъзнаваш толкова много неща. Учиш се на нещо непознато досега – да живееш. Но не както преди. А с болката. Откриваш един нов свят, в който нещата са много по-различни. Неща, които никога не си подозирал, че съществуват, които не си забелязвал до сега. Започваш да виждаш със сърцето си, а с него човек вижда най-добре. Така казва Маликият принц и съм сигурна, че е вярно. Но това да си малък не означава, че не си достоен. Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му.

Опознаваш себе си, откриваш нови и нови хоризонти в света на духовното. Това те прави много по-богат, дори ако притежаваше всички богатства на земата. Но дали това е достатъчно, човек сам трябва да прецени. Ако не си опитал от този начин на живот не можеш да разбереш. Рязката промяна може да бъде пагубна. Често пъти човек не може да се приеме такъв, какъвто е. Това го съсипва отвътре и на него не му остава нищо друго освен да продължи безцелно своето съществуване. Животът се задъхва, когато е без цел. А по-страшно от това има ли?

В живота сами трябва да определим кое можем да направим и кое не. А границата е толкова тънка и незабележима. Да вярваш, че можеш да направиш всичко е наивно, но и толкова достижимо. За човека няма граници, позволено му е всичко. Но дали само той не си мисли така? Ако познаваш себе си, можеш да прецениш способностите си и да знаеш къде е границата. Никой не може да те спре да я прекрачиш, освен ти самият. И това те прави човек. Да можеш, да знаеш, да преценяваш. Това са трите неща, които са неразривно свързани. Ако нещо между тях се изкриви, то животът ти се променя. А е нужно само да му се радваш и да преглъщаш болката, защото това, което не ни убива ни прави по-силни. Виждали сте картини на Ван Гог. Той луд ли е? Слушали сте произведения на Бетовен. Ако не знаете, ще разберете ли, че е глух? Гледали сте параолимпийските игри за хора с увреждания. Те инвалиди ли са? Или просто са различни, уникални? Каквито сме всъщност всички ние.

Болката и радостта. Чий живот не е белязан от тях? Кой не ги е изпитал? Според Тургенев ако искаш да бъдеш щастлив, най-напред трябва да се научиш да страдаш. Болката не е по-силна от духа. Важно е да умееш да се радваш на хубавите неща в живота, да умееш да държиш живо човешкото у себе си, да вярваш. А вярата умира последна. Загубиш ли тези способности, значи си загубил всичко.

Срещаме ги всеки ден - душевно болни, хора невиждащи, хора нечуващи, хора в инвалидни колички. Хора! Живеещи в болка и радост.