За насилието в семейството и какво се случва с децата, когато родителите се карат?

Семейните кавги са наизбежни. Колкото и да искаме да живеем в хармония с партньора си, конфликтите в една дълга връзка, няма как да липсват напълно. Като цяло, макар и неприятни, негативните разговори, сблъсъците на характери, различните виждания, мнения и т.н. имат и своето положително влияние върху партньорските отношения. Няма как винаги да сме съгласни един с друг и да харесваме всичко у партньора си. По-здравословно за нас самите и връзката ни, би било да говорим за тези неща, отколкото да се стремим да избягваме конфликт и по този начин да натрупваме напрежение у себе си, което в последствие, рано или късно, ще рефлектира на отношенията с любимия ни човек. Малко негативни емоции могат да бъдат жизненоважни, но позитивните трябва да бъдат повече. Двойката трябва да умее да оцелява след конфликт, а това може да се случи, единствено, ако положителните преживявания са повече от отрицателните.

Има такива  „здравословни конфликти“, но има и такива, които са изцяло негативни и дори разрушителни. Те включват гневни изблици, насилие и са се превърнали в част от ежедневието. В тази статия ще говорим за тях и за влиянието им върху децата в семейството.

За децата стабилността и сигурността у дома е от изключително значение за цялостното им развитие - емоционално, интелектуално, физическо, психическо. Домът е мястото, от което те са част. Детето не може да си представи, така както един възрастен би могъл, да живее по друг начин, различен от този, който вижда всеки ден, още по-малко с други хора, на друго място. Ако ние, като възрастни, можем да променим средата си, когато тя не ни влияе добре, то едно дете, не би могло да вземе подобно решение. То е една неделима част от пъзела, наречен семейство.

Семейството е система. Това означава, че когато има конфликт, независимо, между кои членове – родител-родител или родител-дете, този конфликт оказва влияние върху всички членове на това семейство. Когато родителите се карат по между си, това влияе на тяхната връзка, но и на тази с детето им, както заедно като родители, така и по отделно (майка-дете, баща-дете, родители-дете, ако децата са повече от едно - и на връзката дете-дете). Когато детето е свидетел на родителски конфликт, то без да иска е и участник. Безсилни да решат проблемите си, родителите често въвличат детето в конфликта си, като го правят свой съюзник (триангулация). По този начин детето е поставено в роля то да разрешава конфликт или да заема позиция – роля, която не му принадлежи и която то не би могло да „изиграе“.
Дори и да остане мълчалив свидетел, детето прави своите изводи и има своите впечатления от създалата се ситуация -  напр. „мама/татко е тъжен/а“, „мама/татко е ядосан/“, „мама/татко е лош/а“ и т.н. то изгражда представа за отношения между хората, за това как се решават проблеми, как се постигат цели и др., от това, което вижда у дома. Чувайки викове ежедневно, то създава представа у себе си, че това е нормално и че с повишаване на тон се „решават“ противоречия или пък постигат желания. Децата остават с впечатление, че да се повиши тон или да се използва физическа сила, е нормална реакция и механизъм, чрез който се  преодоляват трудности. Израстват с разбирането, че семейството е една несигурна и враждебна среда. Такива деца трудно биха създали трайни взаимоотношения в бъдеще – както интимни, така и приятелски, колегиални и др, защото ги виждат като твърде натоварващи и невъзможни за изграждане.

Конфликтната среда е несигурна среда. В такава непостоянна атмосфера, в която липсва стабилност, детето израства неуверено, несигурно в себе си, самочувствието му е ниско. То е затворено в себе си, не показва емоциите си, не знае как да се справи с негативните чувства. Изпитва агресия и не може да се справи с нея. Единственият модел, който познава е изливане на агресия върху друг човек. Това е и честа причина деца, израснали в подобна среда, на свой ред да се превръщат в насилници. Не са малко и случаите на деца, които стават зависими към наркотици, алкохол. Чрез зависимостта, те търсят начин да избягат от реалността, в която живеят.

Редица изследвания показват, че деца, израснали в семейство, в което насилието е ежедневие, имат по-често емоционални, психически, физически проблеми – главоболие, стомашни болки, хранителни разстройства, проблеми със съня. Също така изостват в академичното си обучение, имат проблеми с адаптацията, лоши социални умения.

Съществува и другата крайност, при която деца, ставали свидетели на семейно насилие, като възрастни се стремят да запазят тишината и мира на всяка цена. Този стремеж е толкова силен, че те са способни сами да се поставят в позицията на жертва, само и само да не се превърнат в насилници. Те стават хора без собствено мнение и позиция, нагаждащи се към всяка ситуация, така че да не са преки участници в нея, хора, които "се пускат по течението" и смятат, че от "от тях нищо не зависи".

От друга страна стоят „здравословните“ конфликти, при които родителите правят компромиси, отстояват позиции, показват емоции. Тези конфликти се водят с умерен тон, без гневни изблици или физическа сила, с уважение към събеседника. При тези спорове, детето се учи да изразява своите емоции, да решава проблеми, да бъде сигурно и уверено в себе си и своите възможности, да умее да защити позицията си, да разрешава конфликти, да излиза от трудни ситуации. Също така се учи да изслушва, да приема различна гледна точка, да разсъждава върху възникнали протоворечия и да търси различни начини и механизми за справяне с трудности.

Конфликтите в едно семейство са неизбежни, но когато участниците в тях подхождат с емпатия, с разбиране към гледната точка на другата страна и целенасочено желание за намиране на решения, така че семейството да остане в хармония, това дава увереност на детето, че светът е едно сигурно място и то спокойно може да продължи играта си или любимото си занимание.