В своята същност човек
винаги иска да върви напред – да се развива, да осъществява мечтите си, да се
самоусъвършенства, да създава нови по-добри условия за самия себе си. Този
напредък води до вътрешно удовлетворение и хармония. Стремежът към напредък е
обвързан със способността за промяна. Да умеем да постигаме нови цели, значи да
бъдем гъвкави, да бъдем актуални във времето, в което живеем. Тези качества
могат да бъдат както полезни, така и твърде объркващи. В стремежа си да научаваме
нови неща, да възприемаме и следваме нови модели с цел развитие, е възможно
някъде по пътя на самоусъвършенстването да изгубим личната си цел и първоначално
желание за себереализация. Потокът на информация около нас е огромен и понякога
е трудно да отсеем истински значимата, най-полезна и близка до нашите
възприятия такава. Започваме да се лутаме, да търсим чужд опит, мнение, като
това може да е от родител, работодател и др. - авторитет, в който вярваме, че е
по-опитен или знаещ от нас. За някои хора е лесно да се съгласят или отхвърлят
с лекота чуждото мнение, базирайки се на личните си убеждения, но при други е
възможно да се появи колебание, нерешителност, неувереност в собствената
правота и да позволят да станат зависими от нечия гледна точка.
Да си представим човек,
който се чувства „вечно недоволен“ без на пръв поглед да има причина за това.
Възможно е всичко в живота му да изглежда добре като напр. семейство и кариера.
Но ако кариерата не е тази, за която истински е мечтал, а е развил, заради обществените
нагласи към избраната професия и/или единствено по икономически причини, удовлетворението
няма как да е пълно. Ако избраната половинка в живота не е избрана „със
сърцето“, а единствено с ума (икономически причини, родителски натиск и др.),
семейното щастие също няма как да е пълно. Такъв човек е в непрестанна борба и
съпротива със самия себе си. Трудно взима решение, несигурен е в собствените си
способности, чувства се постоянно зависим от нещо (ситуация) или някой, изпитва
затруднения в самостоятелното поставяне и реализация на цели, способността за
саморазвитие не е в пълен потенциал. Твърде възможно е да се стигне и до
депресивно състояние.
Такива хора възприемат чужди
убеждения, мисли, ценности и вярвания, за свои, докато собствените им нужди
остават скрити и неразпознати за околоните, а понякога и за самите тях. Водят преговори със съвестта си – когато знаят
„какво трябва“, но не го усещат свое и се опитват сякаш да преговарят със себе
си, за да се самоубедят в чуждото вярване за това кое е правилно. Потискат се
естествените желания и се усвояват културно желателни модели. По парадоксален
начин чуждото става автентично, „модерното“ мислене завладява и замъглява ума, и
неусетно диктува живота, докато същността и истинските желания са дълбоко
скрити, а личността изгубена. По този начин се затваря пътят към себепознанието
и се отваря този на психологическите затруднения, които могат да бъдат различни
– тревожност, неувереност, трудна адаптация, липса на чувство за цялост на
личността.
Всичко това се отнася
както за отделната личност, така и за обществото. Днес обществото възприема
чуждите модели за по-добри и като че ли забравя традициите си. Дори още повече,
думата “традиция“ започва да носи негативен смисъл на нещо старо, на което
времето е минало, негодно е. Думата „традиция“ идва от латинската дума „trado“ – предавам, завещавам. Традицията не е антика,
която може да бъде видяна в музей. Тя е активен процес на предаване на
ценности, вярвания, мироглед, култура, които чрез жива връзка между поколенията
ни дават практически модели за прилагането им и водят към надграждане и
развитие. По някакъв странен начин вярваме, че добрите практики идват отвън. Но
нашата култура и общество няма как да се променят до толкова, че да възприемат
изцяло чуждия модел. Така, вместо да стоим на стабилна основа, изградена във
времето и да надграждаме, ние се връщаме в изначална позиция, опитвайки се да пресъздадем
чужди идеи, които дори може да не разбираме напълно и съответно да не вярваме в
тях.
Същото е валидно и за
отделната личност – опитвайки се да възприеме чужди убеждения за свои, няма как
потенциалът на развитие да е пълен, тъй като е невъзможно да реализираме идеи,
които не възприемаме и не разбираме напълно, които не ни вдъхновяват истински,
за които знаем, че просто „така трябва“.
Семейната терапия е
системен подход. Системен, защото се търсят връзките между събитията и
отношенията, довели до възникналия в настоящето проблем. Често пъти
клиентът/ите в процеса на терапия достигат до събития в миналото си, за които
не са имали намерение да говорят, защото не виждат връзката им с настоящата
ситуация. Терапевтът влага нови смисли на подоби събития и дава различен поглед
върху тях, като прави връзка с влиянието им в настоящето. Именно чрез този
подход хора, възприели чужди мисли за свои, успяват да видят това и започват да
си припомнят собствените желания, вярвания, идеи. Те отново се свързват със
себе си и това води до спокойствие и удовлетворение. Такива хора могат да
променят живота си напълно - да сменят
професионалния си път например, дори и да са преуспяващи в професията си.
Възможно е да разтрогнат брака си или обратно – да намерят половинката си,
освободени от чужди предразсъдъци и вярвания за това, какъв човек трябва да
имат за партньор.
Да загубиш вътрешната си хармонията
може да случи на всеки в забързаното и изпълнено с различни стимули ежедневие.
Би било неестествено обаче, да възприемем това неспокойствие за новия ни начин
на живот. Да се чувстваме в мир със себе си е едно от най-важните и може би
първо усещане, което ще да ни помага във всяка посока, в която решим да поемем.
Всеки напредък, всяка промяна, всяка стъпка ще бъде по-ползотворна и лесна за
прекрачване, когато имаме вътрешното спокойствие да я направим. Със своите
мисли, идеи, ценности, увереност и убеждения, притежаваме пълен потенциал и
мотивация за постигане на лични цели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар