Как разходката помага при депресия?

По-голяма част от хората в някакъв момент от живота си изпадат в депресивно състояние. То е следствие от различни психологически, биологични и външни фактори, и може да бъде с различна продължителност, както и различна дълбочина. Характеризира се с лошо настроение, нарушен сън, намаляване на работоспособността, мрачни мисли, нарушено хранене, липса на удоволствие и усещане за щастие.

В зависимост от нивото и продължителността на депресията, тя се лекува по различни начини, част от които - медикаментозно, психотерапевтично, в комбинация от двете.

Като част към горните методи при по-тежко състояние или като самостоятелно "лечение" при по-леко, или просто при "лошо настроение", се препоръчват разходките. Много хора не гледат сериозно на това предписание, но истината е, че разходката е изключително полезна при подобни състояние, както и физическата активност като цяло.

Психиатър от Илинойс, Лангенекер, вярва, че преповтарянето на негативни мисли, причинява депресия. Ние често имаме такива и когато ги преповтаряме изпадаме в т.нар. "дупка".
Активността и промяната, са фактори, които не ни позволяват да преповтаряме едно и също неопределен брой пъти. Разходката изисква минимално физическо усилие, а в същото време тя ни вади от рутината на ежедневието и води до позитивна промяна на обстановката около нас.

Когато се разхождаме мозъкът ни освобождава ендорфини или т.нар. хормон на щастието. :)  Ендорфините взаимодействат с рецепторите на мозъка и понижават чувството за тъга, апатия, негативизъм. Чрез ендорфините се справяме с болката и умората. Стресът се понижава и човек започва да се зарежда с приятни усещания, а оттам и с положителни мисли.

Разходката, физическата активност, води и до отделяне на по-големи количества допамин. Допаминът изостря и подобрява вниманието ни, прави ни по-целенасочени, мотивирани и ентусиазирани. Тези качества повишават самочувстието ни, както и ни правят по-работоспособни.

Когато разходката е сред природата, липсата на коли, тълпи от хора, високи сгради, различни шумове, ни помагат да се отпуснем, фокусираме, успокоим и презаредим. Чувстваме се спокойни, мислите ни не прескачат една през друга, можем да се "изключим" и просто да се наслаждаваме на заобикалящата ни среда. Да си подарим разходка, означава, че правим нещо за себе си, отделяме време и внимание на собствените си нужди.
Освен положителното влияние върху психологичното ни състояние, разходката допринася и за по-добра физическа форма. Това е още един плюс, както и причина за повече увереност и самочувствие.
Природата е място, което не очаква нищо от нас (освен да я пазим :)), не ни оценява, не ни сравнява и изобщо няма качества, които в ежедневието ни напрягат и водят до стресови състояния. Същевременно тя е красива, любопитна, разнообразна. Зарежда очите, телата и мислите ни с красота и позитивизъм, и не на последно място...входът е свободен!  ;)

За "ние" и "Аз". Губим ли себе си във връзката и как да поддържаме отношенията си "живи"?

Как прекарвате свободното си време с половинката? Важно ли е да разнообразявате дните си заедно? Важно ли е да го правите по отделно? Помните ли какви личности бяхте преди връзката си? А партньорът ви - той вижда ли същата личност у вас?

Много двойки, които имат дългогодишна връзка, в един момент с изненада установяват, че не са щастливи в отношенията си. Започват да търсят причина, но не я намират. Говорим за двойките, които на пръв поглед нямат явен конфликт, няма конкретна ситуация, която да тежи на тях и отношенията им... Въпреки очевидното безпроблемно ежедневие обаче, те не се чувстват удовлетворени и щастливи. Това недоволство започва да се пренася в работата, в отношенията с приятелите, докато стигне до дома им.
Често хората започват да търсят причина за начина, по който се чувстват, първо в професионалната си среда - сменят работата, мислят все повече за това как да променят позицията си там, отговорностите. Но новостите там не променят цялостната ситуация. Идва моментът, в който човек започва да се вглежда в отношенията си с партньора и да допуска, че може би причината да не се чувства добре, се корени именно там.

Това е ситуация, в която много двойки в дългогодишни отношения, разпознават себе си в определен момент от тяхната връзка. Това е момент, който може да доведе връзката до разпад, но може и да бъде преодолян. Това е момент, в който партньорите могат да си дадат сметка за това какво се случва и какво е довело до този момент. Чувството за неудовлетвореност често е и у двамата партньори, но понякога може да  бъде само у единия. И в двата случая то трябва да бъде споделено, изречено на глас.

Тези двойки обикновено изглеждат в синхрон. Околните смятат връзката им за идеална. Те са спокойни и близки. Как тогава е възможно хора в подобни отношения всъщност да не са удовлетворени? Да стигат до раздяла, за изненада на всички околни?!

Как да запазим връзката си и как да се чувстваме щастливи в нея? Този въпрос няма еднозначен отговор, разбира се. Както няма еднакви връзки. Всяка е със своите особености, спадове и върхове. Но да разгледаме една връзка, която няма открит конфликт, като например изневяра.
Отношенията между партньорите са хармонични. Какво може да доведе до гореописаната ситуация тогава? Как партньорите се грижат за тези отношения и за връзката? И тук идва отговорът - грижат се връзката да се поддържа или са я оставили да се грижи сама за себе си, т.е. тя е в застой. При дългогодишно партньорство вероятността ежедневието да завърти двойката така, че тя дълго време да стои в едни и същи отношения, дните да бъдат сходни, е почти 100% сигурна в даден момент. Застоят води до усещане за неудовлетвореност. Липсата на развитие, очакването нещо да се случи, без то да се случва, задушава партньорите, прави ги незаинтересовани един към друг, което неминуемо се отразява и на чувствата им.

Какво можем да направим в тази ситуация? Или как да не стигаме до нея?

От изключителна важност е разнообразието в една връзка. Често мислим, че живеейки с някой, ходейки всеки ден на работа, справяйки се с ежедневните ситуации, няма как да мислим за разнообразие. Струва ни се, че "нямаме време". Но какво всъщност означава разнообразие във връзката? Повечето хора си представят например почивки на екзотични места, скок с парашут, обиколка на света с балон :). Но не. Разнообразие може да се постигне със съвсем малки стъпки, като разходка в парка, отиване на музей, театър, кино, почивка за 1 ден в близост до града, в който живеем. Р,азнообразието е и в малките жестове, като - да подарим цвете на любимата без повод или раница с любимия отбор на любимия.
Тези жестове дават искра в отношенията. Повдигат усещането ни за щастие. Освен разнообразие, те са и знак на загриженост, за отношение към партньора -"с този жест аз ти показвам, че искам да те направя щастлив/а, искам да видя усмивката ти".

Друго нещо, което можем да направим, за да поддържаме връзката си "жива" е да подкрепяме партньора си в неговите интереси и стремежи за развитие и обратното - да не спираме да се стремим към личностно развитие, да не спираме да имаме собствени стремежи. Много хора забравят своите мечти и интереси, когато са във връзка. Да мислим, че когато сме обвързани трябва да гледаме на себе си, само като "ние",  значи да изгубим своя Аз. Обаче любимият не е ли влюбен именно в този наш Аз. Този Аз, който има своите стремежи и желания? Изгубвайки ги, забравяйки за тях, ние ги скриваме и за партньора си. Какво остава да вижда той в нас тогава? Някакво половинчато Аз, което не е това, за което той е изгарял, за което е бленувал и е искал да прекарва дните си с него.

Ако сме стигнали до моментът, в който сме осъзнали, че сме изгубили себе си, забравили сме собствените си мечти и неща, които ни правят щастливи, значи е дошъл моменът за промяна. Да се обърнем към себе си, от една страна звучи, като нещо, което по-скоро ще развали отношенията с партньора ни. Да започна да гледам повече собствените желания, не звучи като нещо, което ще помогне на отношенията с партньора ми...но ако оставим отношенията така "хармонични", едва ли нещо различно ще се случи. И тук идва моментът за парадокса -  понякога нещо трябва да се развали, за да се оправи...

Ако във връзката си бъдем Аз, продължим личното си развитие, гледаме на нас, като на "мен", а не "ние", запазваме както своята, така и личността на партньора си. Личностите, от които сме били привлечени в началото на връзката си. Личностите, които са били така интересни за нас. Да запазим интереса към себе си е това, което също поддържа отношенията и дава разнообразие на връзката. Когато виждам партньора си вдъхновен, запален от някаква идея или стимулиран да направи нещо, което истински иска за себе си, аз го виждам силен и интересен. А той се чувства удовлетворен от себе си, щастлив, мотивиран.

Личното удовлетворение е важно за нас самите, но и дава своето отражение във връзката и отношенията с партньора. Да се отдадем напълно на любимия човек звучи прекрасно, но всъщност не бива да бъде в крайност, не трябва да бъде изцяло. Да запазим своето Аз, своите стремежи, дори част от егоистичната си страна, може да се окаже много по-ценно за нашите отношения - прави ни удовлетворени от самите нас, едновременно с това поддържа интереса на партньора ни към нас, което разнообразява връзката, наред с другите начини за това.

И заживели щастливо...как продължава приказката? Но първо - как стигаме до този момент-СВАТБАТА!

Всички сме чели приказки, в които след редица препятствия, двамата влюбени стигат до мечтания ден - СВАТБАТА! И приказката приключва набързо с "...и заживели щастливо." Положителен финал, оставаме удовлетворени и спокойни за съдбата на нашите герои. Затваряме книгата, заспиваме...а на другия ден, избираме нова приказка, с подобен финал....Но какво ли би било, ако заменим "и заживели щастливо" със "следва продължение"? Какво ли ще прочетем? Дали ще бъде интригуващо, вълнуващо, ще има ли нови препятствия пред героите ни? През какво ще преминат? Кой ще бъде заедно с тях? Има ли финал тази приказка? Как можем да завършим книгата за съдбата на двама влюбени, избрали да продължат живота си заедно? Наистина ли сватбата е финалът? В красиво нарисуваната и леко написана книга с приказки, може би да. Но в нашия живот, това е по-скоро уводът или предисловието. Дори самата СВАТБА заслужава своя самостоятелна глава в нашата вече не приказка, ами цял роман, написан в няколко тома...:)

Какво е сватбата? Защо е необходима? Трябва ли да я има изобщо? Това е въпрос, който има различни гледни точки, привържениците, на които имат своите доводи, с които правят впечатлението, че се чувстват спокойни, но не е задължително.
Сватбата е ритуал. За двойките, които решават да изживеят този ден, обикновено той е най-щастливият и чакан момент в живота им. Това е признание. Показвам пред света, че аз избирам ТЕБ за мой спътник през предстоящия ми път, както и че искам да бъда до теб в твоя път. Признавам пред ТЕБ, че не бих могъл /ла да продължа сам/а и не просто сам/а, искам точно ТИ да си до мен! И вече пътят не е мой и не е твой, а е наш. Аз ще имам своите цели, ти твоите и те ще са различни, но ще се стремим заедно към тях. И хем ще бъдат наши цели, хем индивидуални...вече звучи по-сложно от "и заживели щастливо"...

Да, сватбата е прекрасна. Да оставим цветята, роклята, балоните, танцьорите, менчето, букета и т.н. Ние сме един отбор. Взели сме заедно това решение и това ни прави още по-свързани. Суетим се около изброените горе неща заедно, на пръв поглед незначителни, но преживяването е наше, посоката ни вече е обща, целта ни е една! Притесняваме се заедно... Знаете ли, че съществува изследване, според което тревожни състояния, паник атаки, депресии, често са  следствие от 3 неща - смърт на близък, смяна на работа или...предстояща сватба! Не съм сигурна в истинността на изследването, но звучи правдоподобно. Наред с положителните емоции, решението и организацията, чакането да дойде Денят, носи толкова много емоции. Толкова различни - еуфория, притеснение (около самата организация, но и "наистина ли го искам?", "това ли е човекът?", "мога/ искам ли да съм център на внимание?").
Някои бъдещи младоженци не спят спокойно, сънуват различни варианти на това как може да се провали тяхната сватба. Премислят План Б, План В....Преценяват, пресмятат, роднините - и те се суетят, понякога помагат, а понякога не съвсем...А знаете ли колко връзки приключват, докато се организира сватбата? ( това да не го четат бъдещи младоженци:), забравете това изречение:))

Сватбата и нейната организация, са част от връзката на двама души, дори не на двама - на цели семейства. Това е преходен момент-ритуал, чрез който от несемейни, от двамата отделни човека, от различни семейства, ставаме НИЕ, едно семейство. И тук, двойките, които са избрали да не изживяват този ритуал, ще кажат, че не са по-малко семейство, защото нямат брак. И няма да е съвсем грешно, но и няма да е съвсем вярно, като повечето неща в живота ни. Въпрос на вярване и гледна точка.

ДЕНЯТ - някак денят дойде. Времето е такова - минава си, не спира, готови или не, щом не сме се отказали, тя идва- НАШАТА СВАТБА! И няма да ни чака, няма да ни пита вече дали сме готови, дали го искаме. Е, дамата в ритуалната зала ще ни попита, но нали няма да обмисляме решението си тогава? На гостите им се танцува, чакат своето "Горчиво". Забравяме какво са ни разказвали приятели и познати, минали през това, и се впускаме с цялото си вълнение в СВОЯ ДЕН. И дали той ще е дъждовен или слънчев, топъл или студен, все едно, такъв е какъвто е, избрали сме го, така както сме избрали красивата, облечена в бяло и сияеща от щастие жена до нас, или спретнатият, костюмиран и несвалящ усмивката си мъж.
И минава като миг. После отваряме подаръците, четем картичките...след няколко дни получаваме снимки, видеа...гледаме ги, връщаме емоциите от ДЕНЯ! Смеем се с приятели, всеки разказва случки от деня, през своя поглед и е пак вълнуващо, интересно, емоционално. Но поканихме определен брой хора, историите им не са безкрайни...видеото не е вечно...и то е почти като миг, (е, миг, с времетраене 6 часа, но все пак с финал). И след това?
...
Следва продължение...

Какво говори мълчанието на партньорите в двойката?

Двойките често определят като основен проблем между тях, липсата на комуникация - "няма какво да си кажем", "той/тя не ме разбира/слуша", "ние не си говорим изобщо" и т.н. 

Всъщност липса на комуникация реално не съществува. Това, че партньорите не си говорят, не значи, че те нямат комуникация помежду си. Самата липса на разговор е комуникация. Можем да кажем, че мълчанието между партньорите "говори". Но посланието на това "говорене" не достига до всеки един от двойката. 

Какво искам да кажа? Комуникацията е отношение. Когато говорим с някого, ние проявяваме дадено отношение към него. Когато не говорим с него, отново показваме отношение, то може да бъде - "не желая да говоря с теб", но все пак това е отношение, както и вид комуникация. 

Има двойки, при които по различни причини, партньорите са достигнали до момент, в който не общуват по между си или всеки разговор завършва със спор и сблъсък на мнeния. При някои сблъсъкът е до толкова силен, че нито един от двамата не приема казаното от другия или дори се усъмнява в истинността на думите му. 

Това е проблем, разбира се. Но не и основният. Той е следствие на нещо по-сериозно, именно за което двойката не говори. Повод за спор често са битови въпроси. Но наистина ли това, че мъжът не мие чинии или че жената не глади, е сериозният проблем, който може да застраши връзката между двама души? Въпрос на гледна точка. 

Какво всъщност липсва на мъжа, чиято жена не му глади ризите? Дали наистина той не може да се справи с този проблем, като например изглади сам? Може, разбира се. Това, което всъщност стои зад "негладенето" на половинката му, е липсата на грижа и внимание от нейна страна към него. И тази липса не е само гладенето, тя е и в отношението ѝ към него. 

Какво стои зад това отношение, зад ежедневните спорове на различни теми и по различни причини, е въпрос, чийто отговор е истински важният, за да могат партньорите да намерят отново път един към друг и да успяват да се чуват, защото когато реалната причина за неразбирателство не е явна и не се говори за нея, думите, които изричат един към друг не достигат до тях. Това е абсолютно разбираемо, тъй като реално те не са значими. Това, което остава "зад" думите е значимото и всъщност мълчанието между партньорите понякога "говори" много повече от думите им. 

Как да подобрим комуникацията между партньори, които са я изгубили или смятат, че тя не е удовлетворителна? Това често е основна цел в процеса на семейно консултиране. Заедно с клиентите, консултантът се опитва да достигне до истинската причина за разрива в  комуникацията. Кога това се е случило? Каква е причината? Как дадена ситуация се отразява на отношенията им? И още много въпроси, задаването, на които, обсъждането им, са процес, който сам по себе си е полезен за партньорите. Подобно обсъждане може да се превърне в нов смисъл, който обединява двойката, а именно, желанието им да намерят отговор на въпросите, с което си показват, че имат отношение един към друг и желание да се преоткрият. 

Да се говори отвъд думите и да се търси истинският смисъл на дадено отношение или "дума", е истински важно за запазването на добра комуникация и отношения между партньорите в двойката. Залисването в дълги спорове, търсенето на различни причини или доказателства, че другият не е прав или е сгрешил, не помага по никакъв начин за опазване на връзката, дори напротив. 

Семейният консултант може да работи с двойката за подобряване на комуникацията, да влезе в ролята на "преводач" на думите им и стимулатор да бъдат изказани неща, които са трудни за казване, но истински значими. 

Защо да отида на терапия? - част 1 - Защо да отида на терапия, ако получавам паник атаки и защо ги получавам?

Да отидем при психолог/ терапевт  у нас, е все още страшно, срамно....нещо, което се прави в много краен случай, а ако може изобщо да не стигнем  до там, най-добре. Най-добре...ама не.

Да отидем на зъболекар е най-нормалното нещо, когато ни боли зъб. Същото е и с лекаря. Никак не е срамно да кажеш, че лекуваш зъбите,  тялото си, но психиката...и тя ли има нужда от външна намеса? Разбира се. Защо не? Има редица изследвания, според които физически заболявания са следствие от неспокойна психика. И това не е изненада. Ако сме често потиснати, тревожни, това няма как да не се отрази на хормоните, кръвното налягане, сърдечната дейност, дори на зъбите ни (стискате ли зъби, когато сте притеснени?:))
Защо тогава да чакаме тялото да ни каже, че нещо не е наред с “невидимото ни Аз”? И защо да лекуваме отзад-напред или по-скоро да лекуваме това, което е видимо, но всъщност често просто го  “закърпваме”, защото първопричината си стои.

Все по-често се срещат хора, които получават т.нар. паник атаки. Притеснение, сърцебиене, треперене, главоболие, усещане, че нещо лошо ще се случи, нежелание или дори страх от среща с хора, от излизане на публични места, нетърпимост да стоя на едно място ... Чудим се какво става, тръгваме по различни лекари. Всъщност обаче, паник атаката е начинът на тялото ни да ни покаже, че нещо вътре в нас, в нашата психика не е наред. Физическите симптоми са неосъзнати притеснения, терзания, неразрешени проблеми, които стоят в съзнанието ни и след като не се грижим да бъдат осъзнати, преработени и да живеем спокойно с тях, те намират начин да избият през тялото ни. И това вече ни се струва страшно, но докато се правим, че това и онова не е проблем за нас, всичко е наред. А ако още преди физическия дискомфорт се погрижим за себе си, когато сме в трудна ситуация или пък живеем със страх от нещо, или с лош спомен, който не ни оставя на мира, може би няма да ни се наложи да усетим страха и ужаса на паник атаките. Съответно няма да се наложи да променяме живота си, според това “дали днес ще получа атака, ако отида до магазина” или “дали някой забелязва, че не се чувствам добре”, “как ще изкарам работния ден в офиса”, “защо ми отнема толкова време да свърша нещо, което преди правех с лекота” , или да броим колко дни сме добре и колко не, което само по себе си също е стрес.

Отивайки при специалист, разговорите с него, ще ни помогнат да извадим от себе си тези притеснения, които сме заровили дълбоко в себе си и се правим, че не съществуват, а всъщност именно те имат толкова силно влияние върху нас. Разговорите, въпросите на терапевта, ще ни накарат да изкажем на глас  тези проблеми, ще ни помогне да превърнем несъзнаваното в съзнавано. Това от своя страна, ще ни накара да бъдем в мир със себе си. Да намерим обяснение на състоянието си, да “наредим пъзела”, намирайки изгубената частица или онова, което провокира атаките и притесненията ни, и за което до преди сме казвали “няма причина това да ми се случва”.

Причини да отидем при терапевт, има много. Важно е да се знае и осъзнае, че грижата за психиката не е по-малко важна от останалото, което правим за себе си. И не на последно място, че ние сами можем да решим да потърсим подкрепа от специалист и това дали друг ще знае за това е изцяло наше собствено решение, тъй като  това, че посещаваме терапевт и темите, които обсъждаме, е изяло конфиденциална информация. Т.е. всичко е в собствените ни ръце.

Още полезна информация