Да играем вкъщи!

Едно от предизвикателствата за родителите по време на изолация вкъщи е "как да разнообразяваме децата си вкъщи?". Тъй като аз самата съм в тази позиция, ще ви предложа няколко игри и занимания, за които не се изисква да купувате играчки, а можете да си направите само с подръчни материали. Ние с Ники (1г.3м.) обичаме да играем и с купени играчки, но май е по-интересно с неща от бита.

И така, ето я първата игра:

1. Сложи в кутията

Цел – в кутия се слагат различни предмети.

Възраст - ние я измислихме, когато Ники започна да седи самостоятелно (около 8м.) и все още му е интересна

- Тренира координацията око-ръка

- Повишава концентрацията и вниманието

- Стимулира сетивата - кутията е метална и при падането на формичките се чува дрънчене, което е доказателство, че формичката е вътре; действа стимулиращо и привлича вниманието.

Положително на тази игра също е, че детето се заиграва самостоятелно и вие печелите няколко минути за себе си 😊

За тази игра използвах кутията от адаптирано мляко. Изрязах кръг на капака (или поне така ми се искаше да стане  :)), като съобразих големината му с размера на няколко формички, които предварително реших, че ще използваме за играта.

Тази игра, освен, че се оказа много интересна и забавна за Ники и дълго време се занимаваше с нея, е и много полезна за развитието на най-малките:

- Развива фината моторика на ръцете. Това е изключително важно, тъй като чрез развитието на моториката се развива и пространственото и логическо мислене, както и вниманието и паметта. На по-късен етап моториката ще бъде важна за овладяване на дейности като писане, рисуване, закопчаване на цип и копчета, обличане, обуване, връзване на връзки и други подобни дейности, чрез които детето ще става самостоятелно. Добре развитата моторика на ръцете е важна и за развитието на речта.

Играта може да се развие според въображението ви – може да селектирате предметите по цветове „сложи само червените форми“ или форма –„сложи само триъгълните“, или друго, каквото се сетите, подходящо за възрастта на детето.

Оказа се, че кутията има и друго приложение, за което Ники се сети сам - търкаля се :) И така, той често обикаля стаите, докато я гони. :) 

Приятна игра!

За насилието в семейството и какво се случва с децата, когато родителите се карат?

Семейните кавги са наизбежни. Колкото и да искаме да живеем в хармония с партньора си, конфликтите в една дълга връзка, няма как да липсват напълно. Като цяло, макар и неприятни, негативните разговори, сблъсъците на характери, различните виждания, мнения и т.н. имат и своето положително влияние върху партньорските отношения. Няма как винаги да сме съгласни един с друг и да харесваме всичко у партньора си. По-здравословно за нас самите и връзката ни, би било да говорим за тези неща, отколкото да се стремим да избягваме конфликт и по този начин да натрупваме напрежение у себе си, което в последствие, рано или късно, ще рефлектира на отношенията с любимия ни човек. Малко негативни емоции могат да бъдат жизненоважни, но позитивните трябва да бъдат повече. Двойката трябва да умее да оцелява след конфликт, а това може да се случи, единствено, ако положителните преживявания са повече от отрицателните.

Има такива  „здравословни конфликти“, но има и такива, които са изцяло негативни и дори разрушителни. Те включват гневни изблици, насилие и са се превърнали в част от ежедневието. В тази статия ще говорим за тях и за влиянието им върху децата в семейството.

За децата стабилността и сигурността у дома е от изключително значение за цялостното им развитие - емоционално, интелектуално, физическо, психическо. Домът е мястото, от което те са част. Детето не може да си представи, така както един възрастен би могъл, да живее по друг начин, различен от този, който вижда всеки ден, още по-малко с други хора, на друго място. Ако ние, като възрастни, можем да променим средата си, когато тя не ни влияе добре, то едно дете, не би могло да вземе подобно решение. То е една неделима част от пъзела, наречен семейство.

Семейството е система. Това означава, че когато има конфликт, независимо, между кои членове – родител-родител или родител-дете, този конфликт оказва влияние върху всички членове на това семейство. Когато родителите се карат по между си, това влияе на тяхната връзка, но и на тази с детето им, както заедно като родители, така и по отделно (майка-дете, баща-дете, родители-дете, ако децата са повече от едно - и на връзката дете-дете). Когато детето е свидетел на родителски конфликт, то без да иска е и участник. Безсилни да решат проблемите си, родителите често въвличат детето в конфликта си, като го правят свой съюзник (триангулация). По този начин детето е поставено в роля то да разрешава конфликт или да заема позиция – роля, която не му принадлежи и която то не би могло да „изиграе“.
Дори и да остане мълчалив свидетел, детето прави своите изводи и има своите впечатления от създалата се ситуация -  напр. „мама/татко е тъжен/а“, „мама/татко е ядосан/“, „мама/татко е лош/а“ и т.н. то изгражда представа за отношения между хората, за това как се решават проблеми, как се постигат цели и др., от това, което вижда у дома. Чувайки викове ежедневно, то създава представа у себе си, че това е нормално и че с повишаване на тон се „решават“ противоречия или пък постигат желания. Децата остават с впечатление, че да се повиши тон или да се използва физическа сила, е нормална реакция и механизъм, чрез който се  преодоляват трудности. Израстват с разбирането, че семейството е една несигурна и враждебна среда. Такива деца трудно биха създали трайни взаимоотношения в бъдеще – както интимни, така и приятелски, колегиални и др, защото ги виждат като твърде натоварващи и невъзможни за изграждане.

Конфликтната среда е несигурна среда. В такава непостоянна атмосфера, в която липсва стабилност, детето израства неуверено, несигурно в себе си, самочувствието му е ниско. То е затворено в себе си, не показва емоциите си, не знае как да се справи с негативните чувства. Изпитва агресия и не може да се справи с нея. Единственият модел, който познава е изливане на агресия върху друг човек. Това е и честа причина деца, израснали в подобна среда, на свой ред да се превръщат в насилници. Не са малко и случаите на деца, които стават зависими към наркотици, алкохол. Чрез зависимостта, те търсят начин да избягат от реалността, в която живеят.

Редица изследвания показват, че деца, израснали в семейство, в което насилието е ежедневие, имат по-често емоционални, психически, физически проблеми – главоболие, стомашни болки, хранителни разстройства, проблеми със съня. Също така изостват в академичното си обучение, имат проблеми с адаптацията, лоши социални умения.

Съществува и другата крайност, при която деца, ставали свидетели на семейно насилие, като възрастни се стремят да запазят тишината и мира на всяка цена. Този стремеж е толкова силен, че те са способни сами да се поставят в позицията на жертва, само и само да не се превърнат в насилници. Те стават хора без собствено мнение и позиция, нагаждащи се към всяка ситуация, така че да не са преки участници в нея, хора, които "се пускат по течението" и смятат, че от "от тях нищо не зависи".

От друга страна стоят „здравословните“ конфликти, при които родителите правят компромиси, отстояват позиции, показват емоции. Тези конфликти се водят с умерен тон, без гневни изблици или физическа сила, с уважение към събеседника. При тези спорове, детето се учи да изразява своите емоции, да решава проблеми, да бъде сигурно и уверено в себе си и своите възможности, да умее да защити позицията си, да разрешава конфликти, да излиза от трудни ситуации. Също така се учи да изслушва, да приема различна гледна точка, да разсъждава върху възникнали протоворечия и да търси различни начини и механизми за справяне с трудности.

Конфликтите в едно семейство са неизбежни, но когато участниците в тях подхождат с емпатия, с разбиране към гледната точка на другата страна и целенасочено желание за намиране на решения, така че семейството да остане в хармония, това дава увереност на детето, че светът е едно сигурно място и то спокойно може да продължи играта си или любимото си занимание.

Отношенията в двойката след появата на дете

 

Появата на дете в семейството обикновено е чакано и желано събитие в живота на една двойка. Очакването на новия член на семейството е изпълнено с много нови преживявания. И ако до момента двойката е постигнала хармония в съвместния си живот, то появата на детето им може да донесе както радост, така и сътресения в отношенията между партньорите.

Какво се случва всъщност? Партньорите са се нагодили един към друг, познават се, постигнали са разбирателство в съвместния си живот, имат хармонични любовни отношения, отдадени са един на друг. Това е в идеалния случай, разбира се. Детето носи със себе си както много положителни емоции, така и много промени, които настъпват в ежедневието, а от там и в отношенията. Партньорите вече не са само такива - станали са родители. Ролите, на майка и баща, са както познати (от собственото им семейство), така и непознати, като роля за тях самите и помежду им. Любимият вече не е само любим, той е и родител. Тези нови роли и новият човек, носят със себе си очаквания и промени, за които е добре да говорим.  Има няколко често срещани промени, които могат да повлияят негативно върху отношенията на двойката.

1.      „Къде да сложим детето?“

Разбира се, не говорим за място буквално. Когато детето е вече вкъщи, то започва да „търси“ своето място в семейството. Това налага двойката да „освободи“ такова пространство, а това именно е първата промяна. Ако до момента мъжът и жената са имали едно ежедневие и навици, сега те ще се променят. Новият човек има нужда от внимание, грижи, време, обич, които очаква и от двамата си родители. Обикновено тази промяна за майката настъпва по-бързо и леко, тъй като тя, чрез бременността си, усещането на бебето в тялото си, е имала повече време да привикне с мисълта за появата му. И тук искам да допълня колко е важно бащата да бъде ангажиран с проследяването на бременността и подготовката на дома, а защо не и със самата поява на собственото си дете. ( все повече навлиза идеята за присъствие на бащата по време на раждането). Когато бащата присъства на прегледите по време на бременността, той буквално вижда своето дете. Така идеята за детето вече не е просто очакване и представа за него. С присъствието си мъжът вече е ангажиран с ролята си на баща. Той не е страничен наблюдател на бременността, а част от случващото се.

Пространството, от което детето има нужда, е освен физическо и емоционално. Родителите трябва да намерят място на новия член на семейството както в дома си, така и в отношенията си. Ако до момента партньорите са се посвещавали един на друг изцяло, сега част от времето и мислите ще са насочени към детето им. И двамата партньори трябва да приемат тази промяна и да се наслаждават на времето, което прекарват заедно.

2.      Разпределяне на време и задачи

Ако до момента двойката е имала своите ангажименти, както по отделно, така и заедно и са се справяли с тях с лекота, то с появата на детето ситуацията се усложнява. Родителите стават постоянно свързани с грижите около детето си и един с друг. Всеки ангажимент, общ или индивидуален, се съобразява с детето – кой ще го гледа, за колко време, къде. Трудността тук се усеща особено силно при родители, които не получават подкрепа от баби или други близки, на които да могат да оставят детето си. Тогава всяко излизане е свързано с организация около детето, съобразено с режима му или оставането на единия родител с него. Това е една от големите промени, като част от родителстването, особено преди започването на ясла или детска градина. По-сложната организация обаче, не бива да кара родителите да ограничават контактите си твърде много. Важно е да успеят да се нагодят към новото си ежедневие и да намират време както един за друг заедно, така и по отделно.

3.      Време за мама и татко

В продължение на горното, важно е освен време за детето, родителите да намират време и за себе си, като двойка. Много често след раждането на детето партньорите, улисани в грижите за бебето, забравят да се наслаждават един на друг. Разговорите са основно свързани с грижата за детето и дома. Въпреки новите задължения обаче, е важно партньорите да намират време за развитие на отношенията си както като двойка, така и като индивиди. Срещи с приятели, спорт, обучения, професионална реализация, хобита, са все неща, които не бива да бъдат забравяни. Често младите родители се чувстват уморени от грижите за детето си и се ограничават от други дейности. Мислят, че като родители трябва да се отдадат изцяло на новия член на семейството. Тук е добре да е ясно, че грижата за себе си, за собственото си емоционално благополучие, не означава, че оставят ролята си на родител на заден план. Точно обратното. Ограничаването в едно и също ежедневие, липсата на разнообразие, води до напрежение, дори до депресивни състояния. Това се случва най-често при майката, докато тя е в отпуск по майчинство. В това време тя е основно ангажирана с грижите за бебето. Едновременно с радостта по отглеждането му обаче, настъпва и труден момент за майката, който е свързан с повтарящото се ежедневие, изпълнено с грижи за детето и домакинството. Повтарящият се цикъл от задачи е способен да покачи напрежението у жената, както и да я доведе до депресивно състояние. Именно за това е важно тя да разнообразява дните си, като излиза с приятели, занимава се любимото си хоби, спорт или друго, което е правила до преди появата на бебето. Тук е много важна подкрепата от бащата, който да поеме грижите за детето и да подкрепи своята половинка в желанието ѝ за разнообразие.

Отново във връзка с необходимостта от разнообразие, е добре родителите да получават помощ в отглеждането на детето си от други близки хора - баби, дядовци и др. Те трябва да се грижат за връзката помежду си, като се разнообразяват и заедно, и намират време за тях като двойка.

Към тази точка ще добавя и сексуалните отношения между партньорите. Често след раждането и покрай грижите за детето, сексът се случва все по-рядко. Умората след натоварения ден е най-честата причина, която се определя като причина за липсата на сексуални взаимоотношения. Тази липсата обаче, отдалечава двойката. Сексът е част от любовта и е необходим, за да се запази хармонията в отношенията. Новата родителска роля не бива да изключва тази на любовниците.

4.      Новите роли

В предишната точка направих вметка към тази, а именно новите роли, които партньорите приемат, ставайки родители. Партньорите мислят, че се познават добре, но често след появата на дете, те с изненада започват да забелязват нови черти един в друг. До момента те са били двойка и са имали едни отношения. От момента, в който вече са трима, те ще видят как всеки един от тях полага грижи за някой друг. За първи път ще видят партньора си в нова светлина, родителската. Как се грижи за детето? Какво отношение има? До колко е ангажиран всеки един? Възгледите за възпитание могат да се окажат различни. Това са все неща, които до момента на връзка им не е имало как да видят един в друг. Това е моментът, в който партньорите сякаш се преоткриват. И това е много важно и за двамата. Този етап може да ги сближи още повече, но може и да доведе до сътресения в отношенията им, ако единият не приема начина на родителстване на другия или не отговаря на очакванията, които другият е имал за него.

Появата на новия член на семейството със сигурност носи промяна в живота и отношенията на двойката. Промените водят със себе си както положителни, така и отрицателни последици. Когато двойката усети, че новото ежедневие не е каквото са очаквали и е по-скоро натоварващо за техните взаимоотношения, е добре да се погрижат за връзката по между си на време. Дори още бебета, децата усещат и се влияят от обстановката у дома и от отношенията между родителите си. Всеки родител се старае и желае да даде най-доброто от себе си в грижите за детето си и именно заради това, е важно да бъде в хармония със себе си, както и с половинката си. Семейното консултиране може да подкрепи двойката в адаптирането към този нов етап от връзката, да помогне за изграждане на нови механизми за справяне с промените и да изгради заедно с тях новия „родителски екип“, както и да запази „съпружеския“ такъв.

За разводите с любов...

Говорейки за семейна терапия, повечето хора очакват тя да допринесе за скрепяване на брака и да изтрие мислите за развод. Може би изненадващо за тези хора, ще напиша, че понякога семейната терапия помага на двойката да вземе по-лесно и бързо решението за развод. Ще кажете „Каква е тази терапия?“. Ами, такава. Целта на семейната терапия, а и на терапията въобще, кратко и най-просто казано е щастието. Когато това щастие се окаже невъзможно за двойката, като такава, целта на терапията се измества към личното щастие на всеки един от партньорите, а и на семейството въобще.

До колко обаче сме склонни да сложим край на едно нещастно съжителство? По-лесно ли е да живеем неудовлетворени от отношенията с партньора си, отколкото да разтрогнем брака си? Примиряваме ли се със ситуация, която макар и напрягаща ни ежедневно, все пак ни е позната и ни е по-лесно да живеем с навика, отколкото да се впуснем в нещо непознато? Колко е трудно да се стигне до това решение? Със сигурност всеки познава двойки, които не изглеждат щастливи в брака си, но въпреки това, не стигат до развод. Има много фактори, които правят решението за прекратяване на брака по-трудно отколкото на пръв поглед може да изглежда то.

1. Религия

Различните религии гледат на развода по различен начин:

Будизъм

Будизмът, за разлика например от християнството, не е религия, центрирана около семейството - съответно независимо от причините, той няма доктрини върху институционалните връзки. Подобни причини могат да бъдат ролята на непривързаността (в Будизма) и собственото търсене на просветление. Будизмът не гледа на брака като на религиозен акт, задължение или ангажимент, напротив - на брака се гледа като на светски въпрос. Що се отнася до развода, предполага се, че една будистка двойка (ако и двамата партньори са будисти), спазваща етичните принципи на Будизма, не би имала необходимост от развод. Все пак, ако по някаква причина се загуби общата хармония, взаимност или в крайните случаи се стигне до насилие, според Будизма раздялата (разводът) е предпочитан избор.

Християнството

Упоменаване на развод може да се прочете още в Новия Завет. Исус Христос определя единствената причина за развод - съпружеската измяна. „И казвам ви: Който напусне жена си, освен за прелюбодейство, и се ожени за друга, той прелюбодействува; и който се ожени за нея, когато бъде напусната, прелюбодействува.“ (Евангелие от Матея 19:9).

Православната църква разширява понятието и причините за развод, и в днешно време в Православната църква е прието да се даде развод при следните причини, освен прелюбодеяние: отказване на съпруга или съпругата от Православието (смяна и приемане на друга религия), противоестествени пороци, неспособност за брачно съжителство, опит за самоубийство, неизлечима психическа болест (Руска Православна Църква).

Католическата Църква абсолютно не допуска църковен развод. Втори брак може да се сключи само при смърт на единия от съпрузите.

Ислям

В Исляма разводът не се поощрява, но се допуска. Началото на бракоразводния процес става с трикратно заявление от съпруга за намерението да се разведе. Процедурата на развода е доста сложна, тъй като целта на законите на шериата е да се примирят развеждащите се.

2. Ценности

Тук имам предвид семейни ценности. Според едни семейства, целостта на семейството, в буквален смисъл, е на почит. Т.е. – независимо от това, което се случва в дома, семейството трябва да остане цяло. Обикновено проблемите остават вътре в дома, за тях не се говори, а за околните отношенията в тези семейства изглеждат хармонични. За членовете на рода е много важно околните да не разбират за противоречията. Тук се наблюдава известен парадокс. Семейството от една страна е разединено, заради възникнали неразбирателства, но от друга – твърде обединено около идеята да изглеждат задружни и подкрепящи се, за околните.

3. Възпитание

Възпитанието играе роля във всички сфери на нашия живот. То е основополагащо за това какви ще бъдат нашите разбирания за живота въобще. Например, дете, което е отгледано в твърде консервативна среда, с много забрани, по-трудно би приело „свободата“ на развода, като възрастен. Идеята да поиска развод, заради собственото си щастие, би била далечна за човек, който е бил поставян в рамка, на който не е разрешавано да изказва мнение и на който всяка проява на свободолюбие, е била наказвана. Такъв човек е склонен да остане нещастен в отношенията с патньора си, но да не рискува да „разочарова“ някого, искайки личното си щастие.

4. Пример за подражание

Близко до възпитанието, но и не съвсем. Примерът за подражание е, нещо което предаваме на децата си несъзнателно. Ако при възпитанието казваме обмислени неща, то с примера не е така. Примерът се предава дори повече от осъзнатото възпитаване. Едно дете добива представа за това какво е семейство, спрямо това, което вижда. Т.е., ако неговите родители не се разбират, то не усеща топли чувства между тях, дори става свидетел на неразбирателството им, то остава с представата, че това е нормало за едно семейство. Когато тези родители, въпреки несходствата си, остават заедно, у детето се изгражда изкривена представа за важността на целостта на едно семейство – семейството трябва да остане заедно, независимо от това дали е щастливо. Това дете ще стане възрастен, който ако не е щастлив в брака си, ще повтори модела, който познава - „заедно на всяка цена“.

Ако детето има обратния пример – родители, които решават да се разделят, защото заедно не са щастливи и то вижда, че след това всеки родител е щастлив по своему, за него идеята за развод би била много близка. Ценността на личното щастие, също ще бъде по-позната.

Това са няколко фактора, които влияят над трудността за решението за развод. Разбира се, те не изчерпват причините. Тези фактори не са непреодолими. Те не обезсмислят семейното консултиране. Желанието за промяна, чрез която да се запази брака и да се възвърне хармонията в отношенията, са целта на терапията и те са постижими, при наличието на чувства и желание у партньорите. Семейният консултант е този, който ще подкрепи семейството в търсенето на необходимата промяна и преотркиване на партньорските взаимоотношения.

Източници:

Wikipedia

dama.bg

Какво е емоционална интелигентост и колко е важна тя ?

Когато говорим за интелигентност, почти винаги имаме предвид интелигентността, свързана с ума и използваме термина “коефициент на интелигентност”. Често казваме за хора, че са “умни”  или “глупави”, че са “Айнщайн” или пък, че “нямат нищо в главата си”. Повечето хора не допускат съществуването на друг вид интелигентност, не по-малко значима от умствената.
Ричард Хърнстийн и Чарлс Мъри в книгата си “The Bell Curve” приписват огромна важност на коефициента за интелигентност, но дори те признават, че : “Може би първокурсникът с отлична оценка по математика на кандидатстудентския изпит няма да стане точно математик. Ако иска да управлява собствен бизнес, да стане сенатор или милионер, той не бива да се отказва от мечтите си.
Връзката между изпитните резултати и такива постижения е нищожна и се дължи по-скоро на всички други умения, които ще успее да приложи в живота си”. Другите умения, ние наричаме “емоционална интелигентност”.
През 1990 г., фразата "емоционална интелигентност" е измислена от психологът от университета в Ню Хампшър Джон Майер и Петър Салови от Йейл, като средство за описване на способността за разбиране на собствените чувства, изразяване на съпричастност към чувствата на другите и регулирането на емоциите по начин, който повишава качеството на живот.

Способността да се направи оценка, управление и контрол на емоциите на самостоятелно ниво и отделно това на другите, е ключовата платформата на емоционалната интелигентност.

Емоционалната интелигентност най-добре може да се обобщи като способността ни да бъдем наясно с това, което чувстваме и  способността ни да контролираме това, което чувстваме, за да се разбираме с другите хора.

Емоционалната интелигентност или коефициентът на емоционална интелигентност навлиза в разговорния език през последните двайсетина години, но всъщност ние от много отдавна използваме термини, определящи аспект от емоционалната интелигентност. Такива например са изразите “непредсказуема личност” или “муха без глава”. И двете определения описват човек, който не притежава достатъчен самоконтрол. Други, като “не му пука за нищо” определят човек, който не проявява съчувствие. А обратно на него е, когато казвате на някого, че е “като разтворена книга” – проява на силно съчувствие. Когато ви определят като “човек на място”, това означава, че вие имате силно развито самосъзнание. А ако сте “общителен” човек, значи имате развити социални умения и с вас се общува лесно.

Робърт Ууд и Хари Толи описват пет компонента или пет сфери на компетентност, от които се състои емоционалната интелигентност:
• самоконтрол - способността да управлявате и контролирате собственото си емоционално състояние
• самопознание - познаването на себе си и емоциите си - какво ви казват те
• мотивация - способността да направлявате емоциите си с цел постигане на целите си
• емпатия - възможността за откриване и определяне на емоциите на другите
• социални умения - отношението към другите и влиянието върху тях

* Самоконтролът е способността на индивида да управлява и контролира емоционалното си състояние. Фактът, че живеем сред други хора, налага да бъдем загрижени и отговорни за човека до нас. В случай, че всеки реши да прави точно каквото иска, когато иска, с когото иска и както иска, светът би бил хедонистичен и същевременно хаотичен. Умението за самоконтрол означава да работим с чувствата си, но не и да им се отдадем напълно.
Правилно би било чувствата да бъдат управлявани по такъв начин, че човекът да има подходящо поведение в зависимост от ситуацията, в която е поставен. Самоконтролът е тясно свързан със самопознанието. Хора, със слаби умения в тази област непрекъснато се борят с негативни чувства, докато онези, които умеят да се контролират, много по-бързо се възстановяват от превратностите на живота.
Целта е равновесие, а не потискане на чувствата, тъй като всяко чувство има своята стойност и значение.
Когато чувствата ни са твърде приглушени, те водят до безразличие и дистанцираност, когато обаче излязат извън контрол и станат твърде крайни, и трудни за овладяване, могат да доведат до силна тревожност, неудържим гняв или маниакално вълнение.
         Изкуството да утешаваме себе си е едно от основните жизнени умения.

* Самопознанието е може би най-трудното умение за овладяване. Малко от нас са способни да разбират собствените си чувства и импулси, и успяват да ги използват при вземане на жизненоважни решения или необходимост от формиране и контролиране на поведението си. Опитът показва, че много хора имат грешна и нереалистична представа за себе си. Някои прекалено се подценяват, а други са изпълнени с особено голямо себелюбие.  Пълноценното възприемане на чувството, докато то все още трае, е ключов елемент от емоционалната интелигентност. Има разлика между това да се оставиш на чувствата си и това да осъзнаеш, че си в техен плен. Ако не можем да забележим истинските си чувства, ние ставаме подвластни на тях. Силните чувства са в състояние да смутят мислите, но пълната им липса също може да се окаже разрушителна, особено при взимането на важни решения, от които зависи съдбата ни. Хората, които са уверени в чувствата си, управляват по-добре живота си, тъй като имат ясно отношение към личните си решения – от избор на спътник в живота до избора на работа. Качеството на ума да наблюдава и изследва преживяното като такова, заедно със свързаните с него емоции, е сродно на описаното от Фройд “равномерно разпределено внимание”, което той препоръчва на хората, които искат да бъдат психоаналитици. Те самите наричат това умение “наблюдаващо его” - способност на самопознание, позволяваща на аналитика да наблюдава собствените си реакции спрямо думите на пациента.

* Мотивацията е енергията, която направлява нашето поведение, силите, които ни помагат да постигаме целите си.
Основните качества на мотивацията са самочувствието, енергията, решителността, упоритостта, ангажираността и оптимизмът. Мотивацията има голямо значение за равитието на социалните умения, включително възможността да влияем положително върху поведението на останалите, да предотвратяваме и разрешаваме конфликти, да живеем и работим съвместно с други хора. Личности, които са силни в този аспект, се описват като ориентирани към целите си, като хора, които винаги знаят какво искат да постигнат. Те са по-производителни и ефективни във всичко, с което решат да се заемат.
         Не е тайна, че емоционалните вълнения могат да повлияят до такава степен на умствените способности, че дори да ги парализират.  Състояния на тревожност, ярост, депресия, не позволяват на човек да поеме ефикасно информацията, нито да я обработи добре. Негативните емоции могат да фокусират вниманието ни върху тях толкова силно, че да ни попречат да мислим за друго. Не са малко случаите, при които знаещи студенти, не се представят добре на изпит, защото притеснението им е било толкова голямо, че мислите сякаш са “избягали” от ума им. В момента, в който излязат от учебната зала, те са в състояние да отговорят безгрешно на въпросите, които преди минути са ги затруднили.

* Емпатията е способността да се разбират мислите на някого, което довежда до усещане на неговите чувства и емоции. 

Това умение е както на индивидуално, така и на групово ниво. 

 Емпатичните хора са по-чувствителни спрямо социалните сигнали, които подсказват нуждите или желанията на другите. 

Връзката на емпатията със самопознанието е много силна. 

Колкото по-отворени сме към собствените си емоции, толкова по-умело разчитаме чувствата – и своите и тези на останалите. 

Хора, които нямат добре развито самопознание са неспособни  да разберат чувствата на другите. 

Такива хора имат трудност при идентифициране и назоваване на собствените емоции, трудности при разпознаване на емоциите на другите хора; затруднения при разграничаване на емоции и телесни усещания, недостатъчна способност за фантазиране (символизиране) и стеснено внимание, фокусирано върху външни събития за сметка на преживяванията.  Тъй като са объркани по отношение на собствните си чувства, алекситимиците се оплитат напълно, когато друг човек изразява чувствата си пред тях. Това е сериозно увреждане от гледна точка на емоционалната интелигентност. 

Емпатията се поражда именно от чувства на свързаност, загриженост към другия. Тази способност да умеем да разбираме как се чувстват другите, се осъществява в множество ситуации, от продажбите и мениджмънта до романтичната любов и грижите за децата, състраданието и политическите действия. Емпатичните хора са по-подходящи за професии в областта на медицината, образованието, продажбите и мениджмънта. Отсъствието на емпатия е характерно за психопати, престъпници с тежки престъпления.

* Социалните умения помагат на индивида да създава и задържа междуличностни взаимоотношения, да се интегрира в групи от хора, да работи ефективно като част от екип или група, да влияе на отношението, мнението и поведението на обкръжаващите, да ръководи хора или цели организации, да не допуска конфликти или да успява да се справи успешно с тях. Тези умения подхранват популярността, лидерските умения и ефикасното междуличностно общуване.  Едно от основните социални умения е степента, до която хората са в състояние да изразят собственито си чувства. 

Очакванията към и между хората вече не могат да бъдат достигнати единствено с интелектуални качества, необходими са и качествата на личността, които обобщаваме с понятието  емоционална интелигентност. Все по-важни за реализирането на целите ни във всяка област от живота са добрите социални умения, мотивацията ни, познаването на собствените ни чувства и емоции, умението ни за самоконтрол и способността ни да разбираме другите. 

Източници:

"Особености на емоционалната интелигентност при лица с различни професии", дипломна работа на Полина Даскалова, СУ "Климент Охридски".