Как да обичаме себе си? - част 2

В първата част на статията търсехме отговор на въпроса “Защо да обичаме себе си?”. Свързахме го с настоящето и как обичта към себе си, удовлетворяването на собствените ни желания, ще ни направи по-щастливи сега, което ще ни гарантира и така мечтаното по-добро бъдеще.

Оказва се, обаче, че отговаряйки си на въпроса “Защо ?”, следва и въпросът - “Как ?”.

Обичта към  друг човек, може да бъде чувство, изпълнено с вълнения, размисли, благодарност и още много. Показваме обичта си към близки и любими хора по най-различни начини. Изпитваме необходимост от това да я изразим. Но замисляме ли се дали обичаме себе си? Как се отблагодаряваме на себе си, за това, което правим всеки ден? Как изразяваме обичта си към нас самите? И правим ли го изобщо?

Когато някой прави нещо за нас, ние му благодарим. Обичаме се един друг, заради  постъпките ни, грижата, която проявяваме. Нe трябва ли да правим същото и за самите себе си? Разбира се, че да. Не трябва ли тогава да покажем на Аз- а си, че го обичаме?

Помислете как показвате на другите, че ги обичате? Казвате им го с думи...прегръщате се, купувате подаръци, познавате мечтите им и за вас е удоволствие да ги направите реалност...Обичам, когато любимите хора ме гледат с усмивка, това ме прави щастлива, още повече, когато усмивката е провокирана от мое действие. Гледам ли себе си с усмивка?

Прекрасно е да бъдем обградени с хора, които да ни направят щастливи. Но е още по-прекрасно, когато и сами си правим мечтаните подаръци. Защо да не си подаря усмивка в огледалото сутрин? Защо да не се разходя в парка, когато се чувствам напрегната? Трябва ли да чакам някой да ми каже нещо хубаво, за да се почувствам по-добре? Не е задължително. Когато правя нещо сама за себе си, се чувствам щастлива, поради няколко причини - първо - заради конкретното нещо, което съм поискала и съм направила и второ - заради факта, че съм си обърнала вниманието, от което съм имала нужда. Показала съм си, че съм си важна, обичам се, грижа се за себе си.

Всъщност много от нещата, които биха ни направили щастливи, зависят само от нас. Например - как изглеждам - зависи от мен (е, и от това, което природата ми е дала, за което трябва да се грижа сама и мога да подобрявам, както намеря за добре.). Дали тялото ми е във формата, която искам - аз решавам дали ще спортувам, как ще се храня, обличам и т.н.

Освен визуално, ние сме отговорни за духовната ни страна, познанията, уменията, които искаме да развием.

Също така сме способни да се грижим и за психичното си здраве - ние сме тези, които ще решим кога имаме нужда просто от разходка в планината, от хубава книга, музика или от подкрепа от специалист. За последното, все още много хора не търсят специалист (консултант, терапевт) заради това “какво ще кажат хората”, т.е. от срам. Тези предразсъдъци, за съжаление, още съществуват у нас. Темата не е кратка, но основното важно тук е, че не правим това за друг, а за себе си. И не на последно място - срещата със специалиста е конфиденциална и единствено ние можем да решим дали друг, освен аз и моят терапевт, ще знае за това.

Всички тези решения са свързани и с други хора, но най-много със самите нас. Човекът, с който най-много трябва да се съобразим, сме ние, защото знаем най-добре от какво имаме нужда и какво ни прави щастливи. Да си обръщаме внимание сами на себе си, не е толкова трудно, а е много важно. Не отнема повече време от това, което отделяте за щастието на близките и приятелите си. И не, не е егоистично. Прекрасно е!

Когато котката те игнорира...

1. Психоза - да си говориш с котката.
2. Параноя - внимаваш какво говориш пред котката.
3. Шизофрения - котката да ти говори.
4. Депресия - котката да те игнорира.

Защо мислим така "по принцип" и какво казват хората?

В продължение на статията за важността от познаването на историята на собственото ни семейство, бих искала да се замислим за нещата "по принцип" или тези, за които "така казват хората". Това са нещата, които познаваме много добре, които за нас са причинно-следствени, които всеки знае, всеки прави или "то по принцип е така".
Случвало ли ви се е да ви попитат защо мислите за нещо по определен начин и вие сякаш автоматично да отговорите - "ами то по принцип е така" или "така казват хората, нали знаеш". Да, но това не е истинско обяснение или довод да имате определени разсъждения и причина да давате твърдения, които реално не можете да защитите. Това усещане за някои неща, че по принцип са такива, каквито са и са неоспорими, е дело на собствените ни възприятия за света и това кое е правилно, кое грешно, кое добро и кое лошо. Това са ценности, които формираме в семейството си. Това, което виждаме и съпреживяваме, докато растем, се превръща в нашето разбиране за това, как трябва да се случват нещата и какви трябва да бъдат хората. За това сме различни, за това харесваме едни хора, а други усещаме твърде далечни от нас и дори можем да обвиним, че не разбират нищо, не знаят как се прави еди кое си и т.н. Всъщност за повечето неща от живота няма правилно и грешно, има въпрос на гледна точка и възприятие за правилно и грешно. Когато имаме проблем е важно да помислим защо дадената ситуация е проблем за нас? Едва ли сме единствените, които са изправени пред определените обстоятелства, но за някой друг, те може да не са никакво препятствие.
Да дадем пример за това колко сме различни и как напълно противоположни възприятия могат да се оценят като правилни, в различни семейства. В едно средностатистическо българско семейство е прието родителите да подпомагат децата си горе-долу цял живот. Да, това за някои "деца" в даден момент, може би е досадно, но го приемаме като нормално. Родителите изпитват необходимост от това, дори често те пренебрегват своя комфорт, заради този на децата си и дори можем да кажем, че смисълът на живота им е в децата им. Това ни звучи хубаво, нали си е наше...
А сега, да видим как е в едно средностатистическо американско семейство - децата живеят с родителите си до 18-годишна възраст, след което те трябва да се отделят, да започнат работа, да плащат наем, да бъдат напълно самостоятелни. Ние бихме нарекли тези родители студени. Бихме съжалили тези деца. Голяма част от нас не знаят как тези "деца" се оправят. Или бихме си дали рационално обяснение- е, да, но там те са обезпечени финансово. Възможно е, но грижата на българските родители към отдавна порасналите им деца, рядко е само финансова.
Случвало ми се е да бъда в ситуация, в която съм била изключително изненадана от това, че родител предпочита да се погрижи за личния си комфорт, вместо за този на порасналото си дете. Тогава се запитах- защо това ми се струва толкова грешно и какво лошо намирам в това един човек, да предпочита да поглези себе си, пред детето си? Това е моето възприятие за правилно, но дали е така? В семейството отсреща, едва ли...там никой на никой не е длъжен и щом детето е достатъчно голямо да създава собствено семейство, значи може да поеме изцяло отговорност за себе си, живота си и комфорта си.
Друг пример е за мястото на жената в обществото. Разбирането за правата на жените са напълно противоположни в едно мюсюлманско семейство, спрямо християнското. Същото е и в разбирането за моногамията - у нас тя е ценност, но ако живеем в друго общество, където съществува харемът, изобщо няма да се замисляме, че това може да е ценност.

Поради тези различни възприятия за света, често младите двойки са изправени пред различни трудности в началото на съвместния си живот, при възпитанието на децата и т.н. Да се опитаме да сменим гледната точка или поне да я разширим, може да бъде изключително полезно умение, което да ни направи по-адаптивни, както и по-спокойни в ежедневието си и в съжителството си с половинката. Това разбира се, не бива да бъде в крайност и да граничи с потъпкване на собствените ценности и желания.

Различните гледни точки и разбирания за това какъв е светът, често могат да доведат до спорове и трудности, но пък и това е, което прави светът шарен, интересен и изпълнен с предизвикателства.

За филма “Трябва да поговорим за Кевин” и темите, за които трябва да говорим

“Трябва да поговорим за Кевин” не е филм за всеки. Тежък филм, действието се развива бавно, дори на места изглежда мъчително. Обаче филмът поставя много теми, за които е важно да говорим, да мислим, да знаем, че съществуват и да не омаловажаваме.

Съвсем на кратко за съдържанието на филма - Ева и Франклин се обичат. Естествено за връзка, изпълнена с обич, се ражда Кевин. Обаче Ева мечтае да отиде в Париж. До момента животът и в Ню Йорк е пъстър, изпълнен с предизвикателства и авантюри. Всичко се променя с появата на Кевин. Ева изпада в депресия, Франклин не разбира какво се случва.
Кевин става убиец…. Майка му връща спомените си за това как го е отгледала, търсейки причините, за това синът и да стане престъпник.

Семейства, като това на Кевин съществуват. Историите се развиват различно, последствията са различни, но трудностите пред такива семейства са много и страданието на всеки е голямо. Обикновено мълчим за тези неща. Виждаме тези деца и родители, и ги обвиняваме, че не са “добри родители” или че децата са “лоши”, или пък се правим, че ги няма и сме сигурни, че “това на мен няма да се случи”.

Когато си дадем сметка, че не сме застраховани и погледнем реалистично, бихме могли да признаем, че ни е трудно, че се притесняваме и че имаме нужда от подкрепа или да подкрепим наши близки, вместо да се правим, че “това не се случва” или да обвиняваме, че някой не се справя.

Част от темите, които можем да открием във филма и да помислим за тях са:

• готовността да бъдеш родител - тук трудно можем да кажем, че идва момент, в който човек е напълно сигурен, че е готов да стане родител. Вероятно винаги има въпроси - дали ще се справя? Ще бъда ли добър родител? Ще успея ли да възпитам детето си достатъчно добре, за да стане добър и успешен човек? Все пак, относителна готовност имаме, когато желанието за дете е напълно осъзнато и силно, и сме сигурни, че появата на бебето ще ни направи щастливи. Готови сме да посветим времето си, да отворим пространство за новия член на семейството си, подготвени сме, че това ще промени както ежедневието ни, така и отношенията ни с половинката.

• следродилната депресия и ролята на бащата в отглеждането на детето.  Следродилната депресия е състояние, в което изпадат не малко жени, което често се омаловажава и пренебрегва. То е свързано с резки промени в хормоналния баланс на жената, което я кара да бъде тъжна, самотна, отчаяна, раздразнителна, да мисли, че не е добра майка, да се чувства отхвърлена и др. Тук ролята на мъжа е от изключително значение. Да бъде подкрепящ, да отменя майката в грижите за бебето, за да има тя време за себе си, в което да направи, нещо, което ще я разведри, да я разбира. Този период е труден, както за майката, така и за бащата. Мъжът може да се чувства объркан, ядосан, притеснен. Също така може да бъде разочарован - появата на желаното дете се свързва с положителни преживявания, но понякога нещата се объркват.
  Повече за следродилната депресия можете да прочетете тук:

http://www.mamatatkoiaz.bg/page/sledrodilna-depresia

• привързаността и способността на възрастния да утеши детето си - детето търси близост с майка си, с цел успокоение, оцеляване в стресови ситуации. Детето има нужда от сигурни отношения с възрастните, които се грижат за него. Без тази сигурност, то няма как да постигне нормално социално и емоционално развитие. Във филма забелязваме неуместния отклик на майката към тревожността на детето - когато то плаче например, майката не го гушка, или го гледа безизразно. Това прави детето объркано, то не получава утеха и в търсене на своята сигурност, може да спре да търси подкрепа от майка си, за да не става още по-тревожно от неуместната реакция.

• важността от хармонични отношения между родителите / възрастните, които отглеждат детето - често сме свидетели на скандали между родители, пред погледа на детето им. Не малко пъти, децата стават жертва на насилие и тормоз от страна на родителите си, но това не е провокирано от самото дете. Причините са в неразбирателството между родителите. Безсилни пред проблемите по между си, двойката използват детето си като отдушник на емоциите. Поведението на детето се променя, когато има напрежение в дома. То усеща и е напълно вероятно да стане “проблемно”, което  се превръща в удобно обяснение за насилието на родителите над него. Всъщност това, което детето се опитва да направи е да привлече внимание към себе си, може би, за да спаси единия си родител или да покаже, че има нужда от внимание и грижа.

Повече за филма, можете да прочетете тук:

http://prozekcia.com/2012/02/we-need-to-talk-about-kevin/

Защо настоящето е по-важно от бъдещето? И защо да обичаме себе си? - част 1

Много от нас живеят динамично, търсейки себе си, търсейки постижения, гонейки успех. Стремим се към развитие, към разширяване на познанията си, всичко с цел по-добър живот, щастие, личен комфорт, материално благополучие или просто, за да живеем по-добре. Да, всичко това е с положителна насока, но пътят към този по-добър Аз, който да има по-добър живот, най-често се превръща в едно непрестанно състезание с околните,със себе си, с различни препятствия, неуспехи, тревоги, напрежения, започване от начало и т.н. - или търсенето на по-добро бъдеще се превръща в лошо настояще….и това е парадоксът, с който голяма част от нас се сблъскват. Къде обаче, идва краят на лошото настояще и кога преминаваме в по-доброто бъдеще, което е крайната ни цел? Трудно бихме отговорили на този въпрос. Кога си даваме сметка, че търсеното бъдеще винаги остава бъдеще?

Да погледнем малко факти - в училище се подготвяме, за да ни приемат в желаната специалност в университета, където полагаме усилия, за да се научим да бъдем добри в професията, която сме избрали. Често пъти се задоволяваме с “временна” работа “докато завърша” или работим по специалността, ама не точно, защото “нямам необходимия опит”. През цялото това време държим мисълта за по-доброто бъдеще и страха, че може да не сме най-добрите и нещата да не се получат. Стремим се към него, представяме си какво би било то, когато сме стигнали до него, но така или иначе то стои някъде пред нас - след няколко месеца, следващата година, след 10 години...Правим жертви, надминаваме възможностите си, доказваме се пред този и онзи, пред себе си, уж като инвестиция към онова бъдеще. И така неусетно бъдещето, остава настоящето, което ни товари и което уж е временно…

Давайки си сметка за всичко това, се чудя кога ще се чувствам добре? Добре със себе си? Околните можем да изберем- с кой се чувстваме добре и с кой не. Но ако не сме спокойни със самите себе си, ако не можем да обичаме себе си и да си даваме сами подаръците, за които мечтаем, които ни правят щастливи, дали някога ще стигнем до това така мечтано по-добро бъдеще? Не е ли най-трудно да задоволим собствените си желания, да постигнем собствените си цели, да  получим одобрение от самите нас? Кога се чувствахте най-щастливи? Когато някой от околните ви похвали или когато истински бяхте доволни от себе си и си казахте - “Браво на мен, това, което направих е страхотно!”. Мисля, че вторият спомен, ви накара да се усмихнете. :)

Да се научим да обичаме себе си, да се хвалим за собствените си малки, ежедневни постижения, да спрем за малко, за да оценим и усетим мига на наслада от страхотното си Аз, се оказва най-трудната задача от всички други, с които се затрупваме ежедневно. Парадокс. Дори не звучи умно. За това ли се самоусъвършенстваме? Объркване...стоп.

Основната ни задача, трябва да бъде, да сме щастливи сега. Защото щастливото настояще, ще ни доведе до щастливото бъдеще. Бъдещето е следващият миг. То не е след 10 години, не е дори утре. То е следващата буква, която прочиташ. Благодаря на себе си, за това, което правя за мен, защото сега то ме направи щастлива. Ще спра, ще се погледна и ще се усмихна. Ще медитирам, ще ям водорасли, ще пия чай...ще лежа пред телевизора, ще ям пържени картофи, ще пия кола...все едно, искам да го правя за себе си, не за друг, за мен и моето настояще и ще го правя сега. И да, ще уча, ще работя, ще мечтая, но ще го правя с кеф, за да съм щастлива сега, а не да мечтая за щастливото бъдеще в нещастното си настояще. Защото обичам себе си, и така се обичам, че околните не могат да ми се нарадват и всички врати са отворени за мен. Влизам в по-доброто настояще, а след миг е моето най-добро бъдеще.

Прочетете и част 2 от статията - Как да обичаме себе си?