Защо настоящето е по-важно от бъдещето? И защо да обичаме себе си? - част 1

Много от нас живеят динамично, търсейки себе си, търсейки постижения, гонейки успех. Стремим се към развитие, към разширяване на познанията си, всичко с цел по-добър живот, щастие, личен комфорт, материално благополучие или просто, за да живеем по-добре. Да, всичко това е с положителна насока, но пътят към този по-добър Аз, който да има по-добър живот, най-често се превръща в едно непрестанно състезание с околните,със себе си, с различни препятствия, неуспехи, тревоги, напрежения, започване от начало и т.н. - или търсенето на по-добро бъдеще се превръща в лошо настояще….и това е парадоксът, с който голяма част от нас се сблъскват. Къде обаче, идва краят на лошото настояще и кога преминаваме в по-доброто бъдеще, което е крайната ни цел? Трудно бихме отговорили на този въпрос. Кога си даваме сметка, че търсеното бъдеще винаги остава бъдеще?

Да погледнем малко факти - в училище се подготвяме, за да ни приемат в желаната специалност в университета, където полагаме усилия, за да се научим да бъдем добри в професията, която сме избрали. Често пъти се задоволяваме с “временна” работа “докато завърша” или работим по специалността, ама не точно, защото “нямам необходимия опит”. През цялото това време държим мисълта за по-доброто бъдеще и страха, че може да не сме най-добрите и нещата да не се получат. Стремим се към него, представяме си какво би било то, когато сме стигнали до него, но така или иначе то стои някъде пред нас - след няколко месеца, следващата година, след 10 години...Правим жертви, надминаваме възможностите си, доказваме се пред този и онзи, пред себе си, уж като инвестиция към онова бъдеще. И така неусетно бъдещето, остава настоящето, което ни товари и което уж е временно…

Давайки си сметка за всичко това, се чудя кога ще се чувствам добре? Добре със себе си? Околните можем да изберем- с кой се чувстваме добре и с кой не. Но ако не сме спокойни със самите себе си, ако не можем да обичаме себе си и да си даваме сами подаръците, за които мечтаем, които ни правят щастливи, дали някога ще стигнем до това така мечтано по-добро бъдеще? Не е ли най-трудно да задоволим собствените си желания, да постигнем собствените си цели, да  получим одобрение от самите нас? Кога се чувствахте най-щастливи? Когато някой от околните ви похвали или когато истински бяхте доволни от себе си и си казахте - “Браво на мен, това, което направих е страхотно!”. Мисля, че вторият спомен, ви накара да се усмихнете. :)

Да се научим да обичаме себе си, да се хвалим за собствените си малки, ежедневни постижения, да спрем за малко, за да оценим и усетим мига на наслада от страхотното си Аз, се оказва най-трудната задача от всички други, с които се затрупваме ежедневно. Парадокс. Дори не звучи умно. За това ли се самоусъвършенстваме? Объркване...стоп.

Основната ни задача, трябва да бъде, да сме щастливи сега. Защото щастливото настояще, ще ни доведе до щастливото бъдеще. Бъдещето е следващият миг. То не е след 10 години, не е дори утре. То е следващата буква, която прочиташ. Благодаря на себе си, за това, което правя за мен, защото сега то ме направи щастлива. Ще спра, ще се погледна и ще се усмихна. Ще медитирам, ще ям водорасли, ще пия чай...ще лежа пред телевизора, ще ям пържени картофи, ще пия кола...все едно, искам да го правя за себе си, не за друг, за мен и моето настояще и ще го правя сега. И да, ще уча, ще работя, ще мечтая, но ще го правя с кеф, за да съм щастлива сега, а не да мечтая за щастливото бъдеще в нещастното си настояще. Защото обичам себе си, и така се обичам, че околните не могат да ми се нарадват и всички врати са отворени за мен. Влизам в по-доброто настояще, а след миг е моето най-добро бъдеще.

Прочетете и част 2 от статията - Как да обичаме себе си?