Интеграция чрез театър

Интеграция чрез театър


Искам да Ви разкажа за нашия необикновен театър. Ето как го представиха в предаването "Панорама" на Българската национална телевизия: "Репортаж за една пиеса. В нея играят деца. Деца, които са решили да се сприятелят със своите връстници с увреждания. Нещо повече - да изиграят пиесата заедно. Един урок по европейско поведение, който децата дават на възрастните."
Но подред... През август 2002 год. организирахме във Велинград лагер за деца с увреждания и ученици от училищата в с. Паталеница и VІ ОУ "Л. Каравелов", гр. Пазарджик. В продължение на една седмица децата живяха и работиха заедно в различни творчески ателиета. В театралното ателие актрисата Вяра Начева набързо стопи първоначалната дистанция между децата.

Предразсъдъците изчезнаха. Заразяващият ентусиазъм на Злати бързо премина в цялата група, а нестихващите остроумия на малката Руми забавляваха всички. Злати и Руми не бяха вече "деца с увреждания от Дома", а деца като всички останали.
Много разговарях с младежите от театралната школа в с. Паталеница, които бяха основните участници в ателието. Всички те разказваха колко много любов и доброта са им дали техните връстници с увреждания. Стефан Малюков сподели: "Стана добро приятелство. Бяхме си ние и общувахме дори без думи. Всичко беше на чувства..." А Славена Адамова каза: "Всички те са по своему енергични. Те са искрени, истински. Харесва ми техния оптимизъм. Само трябва да намериш общ език с тях. Видях ги колко са добри, как един друг се пазят и колко бързо се привързват към хората, които ги обичат. Като ги гледам с каква енергия и всеотдайност правят всичко, неизбежно и аз се зареждам. Няма начин да не вземеш поне малко от тяхната сила. Децата от Дома ме научиха, че надежда винаги има."
Тайно се надявахме този лагер да ни даде надежда за нещо повече... Последната вечер децата играха съвместно пред публика. Вяра, подкрепяна от Христо Церовски, се реши да направи представление. Ден след ден, стъпка по стъпка пиесата "Мащехата на Снежанка" накара децата да заживеят в един приказен свят, пълен с радост и надежда. Учениците от Театралната школа в с. Паталеница и възпитаниците на Дома за деца и младежи с умствена изостаналост в Пазарджик репетираха и живяха заедно. Подкрепяха се и си помагаха взаимно. И нямаше как да е по друг начин - двама от актьорите бяха с инвалидни колички и имаха нужда от помощта на останалите. Не можете да си представите каква радост настана, когато за пръв път децата репетираха с костюми.
Няма да забравя първото представление в голямата зала на община Пазарджик. Всички, които мечтаехме за това


събитие, стискахме палци на децата. А те бяха великолепни. Даже, когато във вихъра на играта част от декора падна на сцената, нашите актьори изобщо не се смутиха. Когато пиесата свърши, публиката все още не вярваше, че е възможно такова представление. След това залата избухна в аплодисменти. При мен дойдоха разплакани майки, стискаха ръцете ми и казваха: "Невероятно!"
По-късно представихме пиесата в залата на Учебния театър на Пловдивския университет и децата спечелиха голямата награда на детско-юношеския фестивал "Театрална къща". Отново имаше много емоции, вълнение, аплодисменти.
Резултатът ни окуражи. С финансовата подкрепа на Обединени холандски фондации на 27 и 28 април 2004 г. театрална школа "Петровден", отново заедно с децата с увреждания, представи спектакъла "Нашенци" по мотиви от Иван Вазов и Чудомир, поставен от Вяра Начева.
Искрено се надявам, че всички ние ще се замислим за урока по европейско поведение, който децата ни дадоха.

Никола Колев



За един спектакъл - с възхищение


Магията не може и не бива да се обяснява, да се анализира, да се разгадава. За нея се разказва защото идва изневиделица, втурва се в живота ти, оставя те без дъх и променя света ти, а следите от нея никога не изчезват напълно. Имената и са много, лицата и са различни. Едно от тях е театърът. Не за пръв път се изправят пред публика младите актьори от детската театрална школа "Петровден". И не за пръв път грабват зрителите с невероятната си игра. Напротив "стажът" им е вече няколкогодишен, а играните заглавия впечатляват с разнообразието и сериозността си, изпитание дори за професионалистите. Но със спектакъла "Нашенци" (адаптация на Христо Церовски по текстове на Вазов и Чудомир) те надскочиха традиционните понятия за самодейност и детски театър.
Когато преди около година гледах "Мащехата на Снежанка", видях същата искрена непринуденост, неизкушена от амбициите в света на УголемитеФ. Видях деца и приказка, взаимно проникнали се и УродилиФ се отново, но по УдругФ начин, с друга идентичност. Но тогава те играеха себе си, преразказвайки приказното, проектирано в делника. Беше прекрасно и естествено, всяко дете го прави в игрите си. В "Нашенци" те играеха нас възрастните. И играха така, че ни накараха да се почувстваме неестествени: неестествено открити, докоснати в най-съкровените кътчета на душата си, добри, каквито отдавна сме забравили да бъдем. Плаках, докато гледах. И не плачех сама. Сълзите в салона нямаха нищо общо с инвалидния стол на сцената. Те не бяха сълзи

ЗА децата, а сълзи, ПРЕДИЗВИКАНИ от тях. Дали знаеха какво точно правят?... Не е важно, магията не трябва да се осъзнава. За да остане магия. Поклон доземи пред таланта и чистосърдечието!

Цветанка Убинова

http://patalenica.com/web/crez.html